— Извадили са я от водата, преди да подпухне — каза баща ми. — Иначе щеше да я видиш в много по-лошо състояние.
Погледът ми оглеждаше тялото на нимфата и се питах какво цели демонът, представящ се за Яред Радан. Знаех, че Ива е мъртва, та тя едва ли не бе издъхнала пред очите ми. Не можех обаче да изпитам чак толкова жал към нея — именно на нейното проклятие дължах всичките си перипетии и цялата болка, която бях понесъл.
Светна нова лампа и разкри поредната маса до Ива. Тънките крайници, спокойната усмивка, тежките клепачи, аристократичната шия — Ирина бе олицетворение на всичко красиво, което бях изгубил. Нямаше право да ми я показва, не и той, човекът, който бе отнел живота ѝ. Изревах от ярост и опитах да помръдна стола.
— Защо? Защо ми я показваш? — изкрещях аз в лицето му. — Искаш да ми натриеш носа с това, което съм обичал и съм изгубил? Точно ти ли? Това ли е моят ад, татко, да ми навираш жената, която уби само за да спазиш принципите си?!
— Аз съм я убил? — по лицето му премина сянка, след това изчезна. — О, да, спомних си и тази част. Лежеше на плажа над Галата. С булчинската рокля. От сватбата ѝ. Същата, която ти си провалил.
— Ние с теб я провалихме, не забравяй! — отвърнах му бясно.
— Да, да, разбира се… Ирина. Почти десет години по-късно. Кой да си го представи. Ирина… — гласът му спадна.
Бях я отнесъл на плажа. Не можех да позволя да лежи редом до Яред Радан и Васил Костов. Както и да се бе променила през годините, все някога тя бе била и моята Ирина, онази, в която се бях влюбил в Истанбул. Бях оставил тялото ѝ на пясъка, долу на безлюдния плаж, недалеч от кривата ивица, която маркираше докъде стигаха протяганията на морето към брега.
Със смъртта на Ирина бе умряло и нещо в мен. Години наред се бях надявал, че отново ще е моя, че ще бъде моето изкупление, моят катарзис, че Ирина щеше да отмие чернилката, плъзнала по душата ми и щеше да ме направи нов човек. Каквито и злини да причинявах, аз тайно се успокоявах с Ирина — че тя е някъде там и стига да я потърся, греховете ми щяха да бъдат опростени.
Ирина, която открих във Варна, не ме спаси. Оказа се, че тя самата е имала нужда от спасение, ала аз бях пристигнал твърде късно. Почти цяло десетилетие аз я бях боготворил, а тя ме помнеше само като тийнейджърско увлечение. Не издържа̀ и изпитанието, на което я бях подложил — мъртвото дете от дома на Радан. Щом си спомнех погледа ѝ, изтръпвах — ужасът, а после и гневът. Не гняв към деянието на чичо Мирон, а гняв, че ѝ навират тайното ѝ прегрешение в лицето. Сватбата бе продължила. Чудовищното престъпление не значеше за нея нищо.
Ирина сякаш ми го бе казала хладнокръвно в лицето — ти не можеш да бъдеш спасен. С теб е свършено, Трубадур, последната врата е затворена. За един кратък миг аз бях надраствал себе си — личният ми интерес, олицетворен в кинжалите на Яред и измъкването на Диана от Ада, за да запазя собствения си живот, бе останал на заден план. Бях повярвал, че дори и да не бъде отново моя, Ирина трябваше да бъде предпазена от заплахата на баща ми. Бях дал всичко от себе си тогава, за да остана предаден.
Не я отнесох до плажа заради нея самата. Направих този последен жест заради Ирина, която помнех от младостта си. Онази Ирина, която бе затворена в тази покварена и прогнила черупка.
— Не ще ме измамиш, демоне — рекох му аз. — Знам кой съм и през какво преминах, за да стигна дотук. По-силен съм, отколкото мислиш.
Той все пак продължи да ме изпитва. Едно по едно, в бледа редица, се появиха телата на Анита, Юлия и Камила. При последната си спомних удара с нож в гърдите ми, който едва не ме уби. Над всяко грееше по една лампа като студена и бяла луна. Онзи, представящ се за Яред, ми обясняваше къде била открита всяка една от тях — в пещера, в гората, в планинска пропаст…
Думите му нямаха значение. Щях да издържа и това последно изпитание. Всички те бяха загинали заради мен, но се бях опитал, кълна се, да им помогна. След смъртта на всяка се бях успокоявал с мисълта, че накрая ще спася поне една — Диана, че заради нея правя всичко това.
— Не разбираш, нали? — попита ме разочаровано моят мъчител.
— Разбирам, че изчерпа всичките си ресурси! — отвърнах му аз с твърд глас. — Опита се да ме накараш да се покая, да потъна в самосъжаление, да стана уязвим, ала грешиш, демоне. Аз ще постигна целта си — къде е Диана?
— Не знам, Трубадур, ти ми кажи — отвърна горчиво той. — Не си прав обаче, имам още какво да ти покажа.
Релето изщрака за пореден път и аз извих врат, за да видя новата маса. Огледах жената на нея — беше ниска и мургава, не познавах лицето ѝ. Тъкмо се канех да го попитам защо по дяволите я е проснал до другите, когато от бушуващото море в главата ми изплува спомен — един-единствен смъртоносен удар в гърлото. Последната жена, изложена пред мен, бе циганката-проститутка, която бях пронизал под Аспаруховия мост.