— Кажи му, сине, Трубадур, както там искаш да те наричам, кажи му какво си направил с Диана! — гласът му хриптеше, накъсан от сълзи. — Знаем, че си я убил, изчезнала е още на първия ден в Тополово. Кажи му и ще ни остави на мира!
Тополово. Искаха да ме върнат там, където бе започнало всичко. Ако Диана не ме бе закарала в проклетото Тополово, животът ми нямаше да тръгне по този път. Онези, които лежаха сега студени върху металните маси, щяха да са живи. Аз все още щях да свиря из столичните заведения, далеч от Яред Радан и останалата криминална паплач, с която се бях сблъскал.
Идеше ми отново да отрека, че разбирам за какво говорят, рискувайки да отнеса още някое кроше, а че и нещо по-лошо, появяха ли се хората на Марски. Ала ме измъчваше нова мисъл — този Яред твърдеше, вече за трети път, че Джехане е мъртва. Не можеше да е истина, та аз бях говорил е нея! Видях я, пипнах я дори! Лудост ли бе всичко това? Адът, който си бях изковал, бе хаос от реалност и измислица? Идеше ли последното изпитание, преди да открия Диана?
Щом споменах името ѝ, аз я видях. Проклятие, видях я. Там, на брега на малкото езерце недалеч от Тополово. Защо ме беше последвала? Друг път не ме бе търсила с часове, а точно тогава, точно когато бе започнал невинният ми флирт с Ива, капризната племенница на бизнесмена Марски бе дошла при мен. Имаше скандал, след като Ива си замина. Ролите бяха обърнати. Този път аз бях онзи, който се пускаше на други. Един-единствен път за цялата ни връзка тя бе добрата, а аз лошия. Аз никога не ѝ бях крещял, а тя ми крещеше. Посегна ми. Улових ръката ѝ. Тя издра лицето ми с другата. Усещайки кръвта в очите си, аз замахнах и юмрукът ми срещна главата ѝ. Преди да се осъзная, я бях ударил още два пъти. Тя падна до мен в сухата жълта трева. Разкайвайки се, аз ѝ помогнах да стане, но тя не стана, а увисна в ръцете ми. Положих я на земята и се засуетих около нея. Проверих пулса ѝ. Сложих длан пред устните ѝ. Напразно. Обзе ме паника. Огледах се — наоколо нямаше жива душа. Не знаех какво да правя. Страхът задвижи ръцете ми и аз грабнах тялото. Извлачих го до водата и потопих главата ѝ вътре. Бавно и методично, докато през устата ѝ не започна да влиза вода в корема. Навлязох по-навътре и започнах да събирам камъни, които да тикам под блузата ѝ под ръба на панталоните ѝ. Натисках я, натисках я и тя започваше да потъва. Потърсих още по-дълбоко място, водата стигна до гърдите ми. Оставих я да се потопи на няколко педи, огледах се, видях големия плосък камък до едно дърво наблизо, излязох тичешком и го изрових с пръсти. Върнах се с камъка и го поставих върху гърдите ѝ. Свалих колана от дънките си, увих го около камъка и нея, стегнах го на последната остана дупка. Потъна. Изчезна. Отворените ѝ очи се скриха в дълбокото и бяха последно, което видях от нея. Върнах се треперещ на брега и започнах да се въргалям в жълтата трева. Трябваше да изсъхна, трябваше да се махна…
Това не бях аз. Демоните бяха проникнали в главата ми. Последната им атака, може би. Искаха да ми внушат фалшиви спомени, да ме сломят, да се предам. Диана ме чакаше навярно в съседната стая, завързана към стол, подобен на моя, и със запушена уста, за да не може да вика. Щях да се престоря и да им подам следа, а щом ме освободяха, да ги разкъсам на парчета с голи ръце.
— Гьолът. На около три-четири километра от Тополово — чух гласа си аз.
Яред ме пусна. Марски ме погледна през дебелите стъкла на очилата си и ме подмина с бързи крачки. Някъде зад гърба ми се отвори и затвори метална врата. Яред въздъхна и се наведе над мен.
— Това е краят, сине, нали? Нали няма и други, за които не знаем?
Нямаше.
Усетих как в ъгълчетата на очите ми се зараждат сълзи. Солените капки потекоха по страните ми. Не можеше да е краят.
— Защо, сине? — попита ме Яред. — Всяка жена, с която си бил. Заради Джехане ли?
— Престани да споменаваш името ѝ! — казах му аз, а гърлото ми се беше подуло и пресъхнало. Джехане, моята полусестра, ми бе първата. Ирина, благородната, красива и богата дъщеря на българския посланик, бе моята детска любов, но така и не я бях имал тогава. Първият ми път бе с Джехане. Джехане, която после гузно изоставих и избягах. Джехане, която от срам и болка се бе хвърлила пред ТИР с консерви риба тон. Джехане, с която не бях говорил в дома на Херцога, защото знаех името му само от вестниците.
Яред бе прав. Всяка жена, която бях имал, после умираше. Първо бе Джехане. Аз не бях виновен за смъртта ѝ, тя я бе избрала сама. После доктор Лаура Риати, психиатърката, грижеща се за мен в клиниката в Италия. Лаура бе влязла толкова навътре в главата ми, че после не успя да излезе оттам. Лаура ме бе подтикнала към създаването на нов образ, образ, който не страда от същата болка. Образ, който няма сестра-самоубийца. Образ, който макар и сам, е силен и решителен. Образ, който не удавя възглавницата си в сълзи. Лаура ме научи да дрънча на китара. Лаура създаде Трубадур. Лаура, която загина, след като роди Трубадур. Образът, който оживя със смъртта ѝ.