Все още не можех да осъзная случилото се преди двадесетина минути. И друг път бях попадал на ненормални, но чак пък на цял град… Ива, която и да бе тя, ме беше изиграла изключително убедително. За мен оставаше загадка как бе успяла да ми покаже сцената с Диана — не помня да съм бил под въздействието на опиати, а и не видях никаква фина техника, която да възпроизведе изображението в чашата с вода. Дори Смоленски се оказа забъркан! Как я нарече той — „нимфа“? Това, което ме глождеше сега, бе дали Диана стоеше зад всичко и ми се подиграваше някъде отблизо, или бе станала жертва на жестока местна конспирация. Ако наистина ме мразеше толкова, можеше просто да се раздели с мен, без да разиграва циркове и да бягам като престъпник. От друга страна, бизнес отношенията на чичо ѝ с местните големци ми бяха неясни и бе възможно Диана да е пострадала именно заради тях. Естествено, най-лесно след това бе вината да се хвърли върху мен и да насъскат тълпата насреща ми.
Това, което със сигурност знаех, бе, че ми предстои дълъг преход пеша до най-близкото населено място, където можех да рискувам да намеря транспорт. Ако продължавах на североизток, следвайки подбалканския път, все някога щях да стигна до Казанлък. Градът не беше кой знае колко голям, но там имах шансове да си платя за транспорт или дори да открадна нечий автомобил. Не си правех илюзии, че ако застана на пътя, някой ще ме вземе на стоп по това време. Мина ми идеята да спра кола, използвайки заплаха с оръжие, но и това криеше своите рискове.
На по-малко от километър от мен имаше село. Все още нито един автомобил не ме беше последвал, но бях прекалено близо до Тополово. Ако тръгнех на югоизток, щях да заобиколя язовира от южната му страна и да стигна до друго село. В случай че местната полиция тръгне по петите ми, нямаше да хване точно черния път.
Поколебах се какво да правя с китарата — не съм сантиментален към вещите си, но пък бях свикнал с нея. С калъфа на гръб обаче щях да съм по-лесен за разпознаване, а и щеше да ми се пречка при ново бягство. Избрах едно дърво с широко коренище и натиках калъфа в основата му, след това го затрупах с шума. Надявах се, че един ден ще успея да се върна за нея. За момент се почувствах както преди седем години — самотен преследван беглец; не исках преживяването да се повтаря.
Отне ми близо час да стигна до Горно Смолище, следвайки асфалтовия път. Имах невероятния късмет да не ме застигне нито една кола. Когато навлязох в селото, видях, че доста от прозорците светят. Сградата, която привлече вниманието ми, бе пивницата — голяма двуетажна къща. Възможно бе да дават и стаи за пренощуване. Отвън на пейката седяха двама старци с малки чашки. Единият пушеше цигара, пакетът лежеше смачкан на пейката до него. Аз ги поздравих и влязох вътре.
Имаше само едно общо помещение, задушно и мрачно. Стените бяха покрити с потъмняла дървена ламперия, подът — с кафяв балатум, надупчен от неизгасени фасове. Насреща беше барът, а от двете ми страни бяха разположени масите. Отляво имаше дълги дървени маси с пейки с облегалка, а отдясно — пластмасова градинска мебел. На тези отляво бяха постлани червени покривки в битов стил, докато на пластмасовите бяха оставени единствено стари метални пепелници. Вляво от бара имаше притворена врата от певеце с изписани на ръка букви WC, а от другата страна — стълбище, което вероятно водеше към втория етаж.
Беше заета само една маса, на която трима възрастни мъже пиеха и гледаха към телевизора, окачен на желязна поставка в ъгъла до тоалетната. Те не ме отразиха и аз продължих напред. Носът ми беше атакуван от орда миризми — тежък дъх на влага и гнилоч от ламперията и тавана, остра миризма на урина откъм тоалетната, висящия във въздуха не избледняващ спомен за цигарен дим, вино кофти качество и вкиснала бира, навярно години наред разливани по пода. Когато наближих бара, усетих и аромата на готвено със съмнителни вкусови качества.
Насред целия този коктейл зад бара невъзмутимо стоеше възрастен мъж и бършеше с липса на интерес отдавна засъхнали петна по отдавна олющения плот с отдавна изгубен за каузата парцал. Свирукаше си мелодия, която разпознах едва след като го послушах почти две минути.
— Добър вечер! — поздравих аз.
— Добра да е — отвърна той. — Какво да ти налеъ?
— Не ми се пие.
— Че какво друго да пра’иш по това време? — попита ме барманът и ме погледна изпод вежди.
— По-скоро бих хапнал. И ми дай нещо безалкохолно. Вървях един час.