Прекарах с Диана достатъчно време, за да се опознаем и да започна да забелязвам негативите във връзката ни. Диана бе публична личност. Обичаше шумните компании, показните партита и купонясването до зори. Аз, от своя страна, се прибирах вечер в стаята и гледах телевизия или четях книга. Стигнахме до момента, в който различията ни породиха конфликт между нас. Диана ме наричаше „социопат“ и „особняк“, аз пък стигнах до определението „уличница“. Имах си причините да страня от непознати и в същото време не одобрявах как тя прекарва нощта далеч от мен, в компанията на други мъже. На два пъти охраната се бе намесвала, за да предотврати забъркани от Диана интриги. Престанахме да правим секс, спяхме обърнати с гръб един към друг. Усещах разочарованието ѝ — тя сякаш разбираше, че този мъж без минало няма да ѝ предложи никакво бъдеще. Аз самият знаех, че настоящото ми положение нямаше да бъде вечно. Осъзнавах, че още някоя отстъпка от моя страна би променила нещата, но не смеех да си го позволя.
В такива взаимоотношения се озовахме в град Тополово, по покана на кмета Симеонов.
Глава I
Прекарахме два дни в Тополово.
Градът бе от селски тип — с малък, ясно обособен център, едва десетина четириетажни панелни блокчета, двестатина къщи и няколко магазина. Централната пешеходна улица тръгваше от импровизирания парк и завършваше в розовите градини. Бяха ми необходими петдесет минути, за да го обиколя и да видя всички местни забележителности. След като изпих второто си за сутринта кафе, се запитах какво ще правя в Тополово цели два дни.
Диана изрично бе настояла да свиря две вечери в Тополово. Първата — в ресторант „Два елена“, собственост на господин Смоленски; втората — в ресторант „Балканска роза“, който приличаше повече на ведомствена столова. Още когато ми спомена за Тополово в София, аз искрено се учудих защо трябва да бием толкова път до затънтеното градче.
— Моят кръстник има силно участие в местния бизнес — обясни Диана. — Миналата година построи там нов хотел с дебит от минералната вода, с която е известно Тополово. Кметът, както и всички местни големци, са негови хора. Обещах му, че ще посетим градчето и че ти ще свириш поне две вечери.
— Една.
— Ще го решим на място. Ако там ти хареса, а аз съм сигурна, че ще ти хареса, ще свириш две вечери!
Не изгарях от желание, но се съгласих. В интерес на истината и аз исках да изляза извън София, но докато в столицата можех да се скрия и бързо да изчезна от полезрението на недоброжелателите ми, в провинцията се чувствах гол и изложен на показ. За тополовските минерални бани, естествено, бях чувал и преди, но никога не бяха представлявали интерес за мен. Сега, след като ми предстоеше да посетя градчето, идеята да се потопя в горещата лековита вода ми се стори по-привлекателна. Освен това никога не бях чувал Яред да споменава Тополово.
Докато пътувахме от София, не си разменихме нито дума. Диана стискаше волана и гледаше втренчено пътя напред, изпреварваше кола след кола и дори на няколко пъти наруга други шофьори. Аз зяпах ту надясно, към полето, ту наляво, към планината. Пътувахме, без да спираме, докато не стигнахме до разклон с две бензиностанции. Табела с ръждиви ръбове ни насочи за Тополово вдясно.
Пътят по отклонението беше отвратителен — тясно платно, пропадания, издутини и дълбоки дупки ту в нашата лента, ту в насрещната, а на места — и в двете едновременно. Покрай шосето се редяха топола след топола, а зад тях се простираше поле. Пътят имаше ту изкачвания и слизания, ту завои, а Диана нито за миг не намали скоростта — мураното правеше слалом между различните препятствия. След още няколко завоя навлязохме в пояс от гъста широколистна гора, под гумите затракаха метални листове и ние пресякохме мост над Тунджа. Миг по-късно отново се върнахме между тополите, а пред нас се появи градчето.
— Нещо не зарежда — рече момчето и гузно повдигна рамене.
— Погледна ли суича? — попитах го с възможно най-приятелския си тон.
— Да, но сигналът се губи. Опитайте пак по-късно.
Аз въздъхнах и станах от пластмасовия градински стол. Операторът на единствения компютърен клуб в града се върна на мястото си и се разцъка с мишката.
— Дължите ми три лева — констатира той, без да ме поглежда.
Този път не се и постарах да звуча приятелски:
— Три лева?
— Да, това е цената на час. Минималното таксуване е лев и петдесет за тридесет минути, но вашето потребление възлиза на тридесет и две минути и влязохте в тарифата за един час — невъзмутимо отвърна младежът.