— Джуджето… — започнах аз.
— Избяга в гората, видях го — прекъсна ме Смоленски. Бръкна бързо в джоба си, извади къс ловджийски нож е широко лезвие и започна да реже въжетата около ръцете ми. Когато бях вече свободен, той ми подаде ножа и рече:
— Аз ще се погрижа за Ива, ти догони онзи изрод!
— С удоволствие — отвърнах и взех оръжието. — Полята е цялата с бензин, най-добре…
— Знам какво да правя — отново ме прекъсна той. — Изчезвай!
Аз се изправих, минах покрай Ива, прекрачих трупа на циганина, който все така си лежеше пред вратата и тръгнах след Тормозко. Когато стигнах до портала видях и тялото на младия Антон проснато до мерцедеса — под главата му имаше локва кръв. Краката ми бяха отекли след почти час на пода, но не и толкова, че да не мога да настигна онзи. Предполагах, че ще се е насочил към града и не грешах — след секунди различих силуета му на стотина крачки от мен. Куцаше и държеше ръце върху корема си. Пътеката бе обвита в мрак, луната я нямаше никаква; светлина идваше само от уличните лампи в центъра на Тополово, на чийто фон се открояваше силуетът на мъчителя.
Затичах се след него с лека стъпка и успях да остана нечут до последния момент. Той вече бе на път да излезе от мрака, да се покаже на светло и да извика за помощ хората, които все още се мотаеха на площада — оставаха му не повече от пет крачки. И тогава ме чу — спря се да се ослуша и сгреши — забих ножа изотзад, плътно до гръбнака му и запуших с длан устата му. Там, в тъмното, го изтеглих така обратно назад, крачка по крачка, към дълбокия мрак под дърветата. Той риташе с крака и махаше с ръце, но ударът ми бе намалил възможностите му да се пресегне назад към мен.
Завлачих го на около тридесетина метра навътре в гората и изтеглих ножа от гърба му. Тормозко започна да мучи под притисналата устата му длан и аз нанесох втори удар, отстрани, през бузата, плътно под дланта на дясната ми ръка. Върхът на ножа остърга зъбите му, разкъса езика и се подаде през дясната буза. Извъртях го рязко, преди да го изтегля обратно и свалих ръцете си от джуджето.
Тормозко падна на колене, подпря се на земята с лявата ръка и с усилие вдигна дясната към устата си. Не можеше да говори, не можеше да крещи — при всеки опит от устата му бликваше още повече кръв.
— Какво да те правя, а? — попитах го аз и застанах на две крачки от него.
Опита се да каже нещо, което ми прозвуча като „милост“. Засмях се.
— Всичко друго, само не и милост ме чакаше в онази съблекалня. Моят живот, как да е — аз си го живея, аз си понасям последствията. Ала в каквото и да ме забърка Ива, тя не заслужаваше подобно отношение, Тормозко. Ако бях само аз, сега щях да забия ножа в гърба ти и да продължа по пътя си. Но днес ти извърши ужасни неща и се боя, че това не ти е за първи път.
Той се опита да извади нещо от джоба си, вероятно някой от онези инструменти, който да използва, за да се защити. Аз обаче нямах време да се наслаждавам на тази игра — изритах ръката му и той изпусна отвертката. Наведох се зад него и с два последователни удара разсякох сухожилията над петите му.
— Смоленски те е продупчил добре — рекох му аз. — Виждаш ли оттук светлините на града? Ще умреш толкова близо до тях, без да можеш да помръднеш, без никой да може да те чуе или види. Сбогом!
Тръгнах си и го чух да мучи след мен. Стоновете му заглъхнаха, след като се отдалечих на десетина крачки. Не го бях излъгал — щеше да умре. Дори и след пет минути някой да го откриеше, нямаше да го спасят — прострелян в крака и в корема, плюс раните от ножа — Тормозко беше пътник. Трябваше веднага да се върна при Ива.
Заварих Смоленски да стои до ръба на басейна. Точно пред него килимът от есенни листа бе разкъсан и аз можех да видя кървавата вода. Смоленски стоеше с наведена глава. Стори ми се, че видях сълза в крайчеца на окото му.
Застанах до него. Не знаех как да реагирам.
Смоленски извъртя глава встрани и ме погледна. Ръцете му бяха целите червени.
— Тя пожела да умре в басейна. Водата я пое като майчина прегръдка. Потъна веднага, все едно е камък.
— Не можеше да остане жива — рекох аз. — Онзи я бе насякъл прекалено жестоко. Може би за пръв път му попадна жена. Видях как отряза…
— Вече знам какво ѝ е причинил! — извика Смоленски.
— Съжалявам. Аз съм виновен за всичко.
— Виновен? — той се обърна към мен. — Тя беше девойка, едва завършила гимназията, също като мен, когато я срещнах за първи път. Влюбих се, но тя ме отблъсна. Беше девойка, едва завършила гимназията, когато се дипломирах в полицейската школа и се прибрах за един уикенд, най-прекрасната събота в живота ми. И пак беше девойка, когато напуснах ГДБОП и се върнах да развивам бизнес в Тополово дванадесет години по-късно! Но каквото и да бе, тя не заслужаваше онова, което я сполетя!