— Не, сам бях — рекох. — Имате ли възможност да ме хвърлите до Батак?
— Ще оставите автомобила така? — попита ме мъжът.
— Има си пълно каско. В Батак имам познати; по-добре да им потропам на вратата по никое време, отколкото да им звъня и да се обяснявам по телефона.
— Ок, ще ви закарам дотам — съгласи се мъжът. — Скачайте!
Аз отворих вратата пред мен и се настаних в легасито.
Шофьорът също седна и чак сега успяхме да се погледнем в лицата. Беше около тридесет годишен, леко мургав, чернокос, с набола брада също като мен. Долната му устна бе разцепена от дясната страна, но това не му пречеше да говори добре, ясно и изразително, да рецитира стихове от арабски, ирански и турски поети, а своите собствени да представя ту със сдържан патос, ту със завладяващо вълнение. Името му беше Югюр и го познавах откакто бях на девет.
Доведе го самият Яред. Събра ни на двора с кипарисите и ни накара да застанем в полукръг пред него. Зад гърба му забелязах да се крие кльощаво мургаво момче. Яред го хвана за предмишницата и го издърпа пред себе си, така че момчето застана в целия си ръст пред любопитната тълпа. Беше слабичък, по-нисък от мен, а и от повечето ми братя. Косата му беше черна и подстригвана неравномерно, сякаш се беше мъчил сам у дома без огледало; бретонът му висеше наполовина пред челото и връхчетата на космите почти влизаха в дясното му око. Погледът му обаче бе умен, толкова умен, че моментално му завидях.
По широко отворените му очи разбрах, че след всичките тези години и той ме е разпознал. Измина близо минута, в която двамата само се гледахме, без никой да каже нищо. Преценявахме кой какво е научил през годините и какви са шансовете ни.
— Излез от колата — каза Югюр.
Аз го послушах, като не отделях поглед от него. Той също излезе и двамата минахме отпред, хвърляйки дълги сенки на светлината на фаровете. Югюр носеше зелено спортно яке и панталон от мек плат. Дланите му се намираха на три-четири сантиметра от бедрата.
— Имаш ли нож? — попита ме той.
— Не е нужно да стигаме дотам, братко — рекох му аз.
— Попитах дали имаш нож? — настоя поетът със сцепената устна.
Имах.
Той разтвори якето си и от лявата страна на колана му видях кобур с пистолет. С два пръста той бавно извади оръжието и го постави върху капака на автомобила. Разбрах какво иска и ми стана мъчно за моя брат, но последвах жеста му: моят пистолет също се озова върху капака на легасито. Югюр бръкна в джоба си и извади сгъваем нож с късо и широко острие. Макар моят стилет да беше с два пръста по-дълъг, аз не си правех илюзии — в ръката на Югюр онзи нож беше смъртоносен инструмент.
Югюр отстъпи крачка-две назад и лицето му се скри в сянката.
— Някога ти беше мой брат и затова ти давам шанса на честния двубой — каза ми той.
— Може би все още съм твой брат, Югюр — рекох аз и извадих собствения си нож.
— Ти вдигна ръка срещу баща ни! — извика той. — Сам отхвърли семейството ни и срамът ще бъде измит само с кръвта ти!
Той се впусна към мен, ръката с ножа се стрелна към гърлото ми и аз трябваше бързо да отстъпя. Опитах се да отбия неговата дясна ръка и да мушна към корема му, но Югюр съумя да се предпази. Още два замаха за всеки от нас и нито капка кръв — отдалечихме се един от друг, оставяйки светлинния поток помежду ни.
Слънцето се издигаше над морето насреща ми. Задникът ми беше изтръпнал от седенето на острите керемиди, но бях готов да го жертвам, за да видя прекрасния изгрев над Истанбул. Също така бях премръзнал и с нетърпение чаках топлината на слънчевите лъчи.
— Не е ли прекрасно? Какви думи ти идват, за да го опишеш? — попита ме Югюр.
— Умирам от студ и задникът ми се е схванал — отвърнах аз.
— Ех, братко, обещай ми, че никога няма да пишеш песен сам! — въздъхна той.
Аз можех основно да мушкам, а той — и да мушка, и да посече. Това му даваше особено предимство. Притесняваше ме и фактът, че той вероятно бе отпочинал, а аз — на ръба на силите си и след преживяна катастрофа. За да е всичко чудесно, имах скрупули да убия свой близък от детството си, докато той — явно не.
Югюр отново се канеше да атакува, когато го изпреварих — стрелнах се напред, целейки се под адамовата му ябълка, с опъната като копие ръка. Върхът на ножа ми опря кожата му, но Югюр успя да отстъпи. Аз бях заложил много на тази атака, затова не се отдръпнах, а направих три крачки напред, разчитайки на факта, че ръцете ми са по-дълги от неговите и ножът ми също, оставяйки така само ръката си уязвима на атака. Югюр обаче ме впечатли — неговите стъпки следваха моите и ние се движехме, все така с ножа ми, опрян в гърлото му.
В един момент противникът ми се извъртя, главата му мина под острието ми и с цяло тяло той се оказа извън обхвата ми. Неговата атака бе по-проста, но ефективна — с лявата ръка прегърна тялото ми, пръстите му се впиха в дясното ми рамо отзад, а ръката се насочи отблизо към диафрагмата ми. Нямах друг избор, освен да поема удара по най-безопасния начин — свих в лакътя своята лява ръка, избих острието, което се отплесна към ребрата ми вдясно, минавайки между трето и четвърто и излизайки встрани. Тялото му вече се бе извило на една страна, аз вдигнах лявото си коляно и го изритах в кръста; Югюр изви гръб навътре, брадичката му мина на нивото на рамото ми и аз рязко се дръпнах назад, връщайки дясната си ръка.