Ръбът на стилета ми не беше извит, но достатъчно остър, за да се плъзне през лявата страна на гърлото му. В момента, в който го прерязах, аз отблъснах Югюр от себе си. Той направи няколко крачки, залитна напред, хвана гърлото си и изправи глава. Между пръстите му бликаше обилно кръв. Погледна ме в очите и промълви:
— Братко…
Противникът ми се стовари на колене, после падна напред, подпря се на длани на грапавия асфалт, а кръвта му падаше с тежки капки и правеше локвичка. Накрая Югюр се отпусна по очи и спря да мърда.
Ръцете ми бяха в кръв до лактите, а ножът ми се бе изгубил по време на бягството. Стоях, подпрян на един груб зид, присвит надве и се опитвах да си поема дъх, без да изкашлям далака си. Югюр ме настигна след миг и се стовари тежко на прашната земя до мен, вдигайки прах. Разви шамията си и изплю кървава храчка почти в краката ми. Погледнах го и видях, че устата му е цялата в кръв и част от долната му устна виси.
— Добре ли си? — попитах го.
— Години наред ще си спомням за героичния ни преход от Абаша до Архави, ще разказвам за него на внуците си и никому няма да спомена как моят брат изтръгна от устата ми рибарска кука и след това бягахме като луди от главорезите на Усупашвили — отвърна Югюр с широка усмивка.
Постоях до него с окървавен нож и насълзени очи, докато не си припомних, че имам задача, която да изпълня. Вдигнах тялото на Югюр и го пренесох до мерцедеса. Поставих го вътре като горната половина остана да се подава през вратата. Доразчупих предното стъкло и по таблото се посипаха парченца. Взех едно малко по-голямо и го прекарах през раната на гърлото му, после го пуснах отзад в яката на якето. Намерих в колата му парцал и избърсах кръвта от мястото, където го бях убил, както и следите от влаченето. По волана и скоростния лост оставих доста негови отпечатъци с безжизнените му ръце. Накрая същата кърпа натиках в ръката, която преди това държеше ножа.
В субаруто открих евтин мобилен телефон, заглушител за пистолета на Югюр и портфейл с близо триста кинта. Прибрах оръжията от предния капак, ножа на Югюр, седнах зад волана и потеглих. От Батак ме деляха десетина километра; от щастливото ми детство — кръвта на брат ми.
Фаровете ми разпръснаха частично мъглата и осветиха табелата, съобщаваща ми, че влизам в град Батак. Малко след нея бе паркиран камион ЗИЛ. Подминах го бавно — не забелязах никакво движение покрай него. Десет метра по-нататък, точно преди да се покажат първите постройки вдясно, с рев на двигателите срещу мен се появиха два джипа „Волво“ и преградиха пътя ми. В огледалото видях как ЗИЛ-ът потегли, без да включва светлините, и прегради платното отзад. Нямах друг избор, освен да спра. Ръката ми инстинктивно посегна към пистолета на съседната седалка, но бързо се отказах — от храстите, вляво и вдясно, излязоха по двама мъже с камуфлажни дрехи и автомати в ръцете. От джиповете срещу мен също излязоха въоръжени мъже. Бавно вдигнах ръце, така че да ги виждат. Кои, по дяволите, бяха тези?
Огледах мъжете — камуфлажи „уудленд“, черни или кафяви шапки на главите, лица, намазани с маскировъчни бои. Бяха в пълно бойно снаряжение — носеха тактически жилетки, окичени с пълнители, гранати, ножове и пистолети. Държаха карабини Г36, десантни модификации със сгъваеми приклади. И четиримата пристъпваха към колата ми бързо, приведени напред, с приклади, опрени в гърдите им. Пушките бяха оборудвани с бързомерци и фенери. Този до мен имаше още нещо, закачено над цевта, но не успях да го разпозная.
Един от мъжете ми направи знак с ръка да изляза от автомобила и аз се подчиних. Фенерите на двете пушки огряха лицето ми. Аз примижах, но не посмях да прикрия очите си с длан.
— Потврда да je он? — попита мъжът по радиостанцията. След близо една минута мълчание той отново проговори:
— Добродошао, друже!
Пушките бяха свалени, а фенерите вече не биеха право в очите ми. Зрението ми най-после се адаптира и успях да фокусирам лицата около мен. Бяха все мъже, между тридесет и четиридесетгодишни, доколкото можех да преценя в тъмното и под маскировъчните бои.