Сенките наоколо се раздвижиха и се появиха още войници — успях да забележа поне двадесет. Не знам кое трябваше да ме притесни повече — че в Батак ме посрещаше войска или че първите войници, които бях срещнал, не говореха на български.
От единия джип слезе възрастен мъж, с камуфлажни панталони и черно шушляково яке, и тръгна бавно към нас. Не му личеше да носи някакво оръжие. Косата му беше бяла и буйна, ограждаща главата му като лъвска грива. Той стигна до мен и ми подаде ръка, усмихвайки се.
— Спиридонов, на твоите услуги, господин Радан!
За миг се сепнах, когато чух името. След това събрах две и две и поех ръката му.
— За мен е чест; наричайте ме Югюр.
— Ще те заведа при Херцога, той няма търпение да се запознае с теб — каза ми Спиридонов. След това се обърна към войника, който ме беше заговорил: — Капетане, добили оваj аутомобил са пута и враћање поруке! Сви тимови су спремни! Чекаjte нарек̀ења Воjводе!
— Како желите, командант! — отвърна войникът, отдаде чест и се оттегли.
— След вас! — Спиридонов направи жест с ръка и ме покани да се настаня в джипа му.
Аз се качих на задната седалка и той седна до мен. Шофьорът подкара автомобила и продължихме към Батак. Подминахме първите къщи и навлязохме в града. Прозорците навсякъде бяха тъмни, тук-там проблясваше светлина. Коли по улиците не се движеха.
Джипът спря пред голяма къща с висок зид във възрожденски стил. Крилата на дървената порта бяха широко разтворени и навътре водеше пътека от каменни плочи с различна форма. Във фугите между плочите растеше гъста зелена трева с подрязани връхчета. Когато влязохме в двора, забелязах и белокаменна чешма с меден чучур и издялано отгоре петле. Дворът беше като от приказка — широка морава с райграс, дървена люлка, висяща от клона на череша, няколко цветни лехи, преливащи от живи букети, и барбекю с разположена до него дървена маса с пейки. Къщата също ми допадна — бели стени, изнесен напред втори етаж, декоративни извивки на покрива, скъпи дървени дограми. Единственото, което разваляше първото ми впечатление, бяха десетината войници, окупирали двора. На пътеката срещу вратата бяха натрупани чували с пясък и един грозник подпираше върху тях лека картечница, в готовност да разкъса всеки нежелан гост, пристъпил прага.
Всички отдаваха чест на Спиридонов, когато минавахме покрай тях. Влязохме вътре и се насочихме директно към втория етаж. Няма да описвам дърворезбите, пъстрите килими и случайно оставените на видни места битови вещи — беше като в къща-музей. На втория етаж имаше преддверие с миндери и възглавници, на които се бяха настанили още трима мъже, които вместо „уудленд“, носеха черни униформи. Те ни посрещнаха и един от тях понечи да ме претърси, но Спиридонов го спря:
— Не, ще обидиш Херцога!
Мъжът вдигна длани в знак на извинение и се оттегли назад. След това застана до една от вратите и почука три пъти.
— Влез! — разнесе се глас отвътре.
— Аз съм дотук — рече Спиридонов. — Ще отида да ти уредя храна и стая за почивка.
Аз му кимнах и пристъпих напред. Пазачът отвори вратата и ме пусна в стаята на Херцога.
Ако целият дом бе в български възрожденски стил, то следващото помещение бе извадено като от турски сарай. Дюшемето изскърца под стъпките ми, но звукът бе почти заглушен от дебелия персийски килим. Погледнах в краката си — стъпвах върху сцена, съчетаваща многообразието от животински и растителни видове, преплетени по невъзможни начини и изразени с всички цветове на дъгата, иначе казано — представяне на райската градина, но без голите Адам и Ева. На стените бяха закачени пана с различни мотиви — отново цветя, птици, изящни надписи на арабски и цветове, цветове, цветове. Главата ме заболя само докато се огледам. В центъра на стаята имаше малка масичка от злато и дърво, обсадена от пухкави възглавнички. Имаше само една стена с прозорци, които бяха закрити с тежки сини завеси, извезани със златни нишки. В отсрещния край се намираше голямо легло с балдахин и прозрачни воали, които потреперваха от въздуха, навлизащ от отворен прозорец зад завесите. По стените имаше също така аплици, които къпеха стаята в приглушена и интимна светлина. На стената до мен беше поставено голямо огледало с фино инкрустирана рамка.
Боя се, че дадох прекалено детайлна представа за стаята, без да обърна внимание на хората, които ме посрещнаха. До безбожно скъпата масичка седеше едър мъж с издут гръден кош и тесен кръст. Имаше дълга вълниста коса, която се спускаше като водопад по раменете му. Устата му беше обградена от гъсти прошарени мустаци и брада. На възраст бе към петдесетте. Носеше тъмен костюм и светлосиня риза без вратовръзка.