— Едва не ме събори — каза Едмундо.
— Но ти видя лицето му?
— Той мина много бързо — каза Едмундо.
— Но смяташ ли, че може би ще го разпознаеш, ако го видиш отново?
— Може би — отвърна Едмундо. После добави: — Вероятно.
Дент каза на всички клиенти-свидетели, че могат да си вървят, но че ще ги потърсят по-късно, за да се подпишат под показанията си. Разполагаха с петима свидетели, които бяха видели убийството или поне можеха да потвърдят, че убиецът е бил в бара: барманът Джак Морис; възрастната дама Естер Бърман; Рейчъл Куин, жената със срещата от сайта за запознанства; Кейти Толивър, разкошната сервитьорка; и Едмундо Ортис, гражданинът на САЩ. В момента на убийството в бара беше имало и още четирима души, но те не бяха видели нищо, защото бяха седели с гръб към събитията или не бяха обърнали внимание, така че бяха зърнали само гърба на убиеца, докато беше тичал навън след изстрелите. Пианистът нямаше да им свърши никаква работа, защото през цялото време не беше излязъл от кухнята, където беше вечерял.
Когато видя, че Когхил и Дент са приключили с разпита на свидетелите, един от криминалистите се приближи и заяви, че са установили самоличността на жертвата от шофьорската книжка, която бяха намерили в портфейла му. Името му беше Доминик Антъни Динунцио. Според визитната картичка от портфейла му Динунцио беше заклет счетоводител и имаше собствена кантора на три преки от бар „Макгилс“.
Значи Динунцио наистина беше макаронаджия, както си беше помислил Дент, когато видя трупа за пръв път. Той отново се запита дали убийството не е дело на мафията. Но после отхвърли тази идея. Дори не си спомняше последния път, когато италианската мафия е очистила някого в заведение, пълно с десетина клиенти.
Когхил се обади в полицейското управление, накара едно ченге да го провери набързо в архива и научи, че Доминик Динунцио няма криминално досие, не е бил арестуван и срещу него не е издавана заповед за задържане.
Вече се канеха да си тръгват, когато до тяхната маса отново се приближи същият криминалист, който беше установил самоличността на жертвата.
— Снехме перфектни пръстови отпечатъци от чашата на убиеца — съобщи им той. — От две различни лица. Едните вероятно са на бармана, така че другите трябва да са на убиеца.
Дент се обърна към Когхил и каза:
— Ако има Бог на небето, отпечатъците на този боклук ще бъдат в системата.
Тази вечер Бог наистина беше на небето, където се беше отдал на райска почивка.
3
Хенри Розентал и съпругата му Мириам току-що бяха приключили с вечерята, когато в апартамента им влезе техният син. Първоначалната реакция на Хенри беше гняв, последван от отвращение. Беше очевидно, че Тоби е бил на запой — изглеждаше ужасно, а от устата му лъхаше на алкохол.
Хенри знаеше, че приятелката на Тоби го е зарязала. Тя беше хубавичка, макар и пълна глупачка според бащата, но това по никакъв начин не оправдаваше подобно поведение. А още по-лошото беше, че неговият син беше служител в адвокатската му кантора — откровено и неприкрито назначение с връзки — и Хенри беше принуден да излъже партньорите си, че Тоби се е разболял от грип, след като не се бе появил на работа три дни поред.
Хенри Розентал беше старши съдружник в „Розентал, Кентън, Уайт и Браун“. Кантората РКУ & Б беше специализирана в корпоративното право и най-вече в изобретяването на нови начини за сливане на гигантски компании, без да попаднат под ударите на антимонополното законодателство. Хонорарът на Хенри беше осемстотин долара на час и той беше изработил достатъчно такива часове през трийсетте години, откакто беше започнал кариерата си, за да си позволи апартамент на Парк Авеню. От единия балкон на апартамента му се виждаше Сентрал Парк.
Тоби все още не беше издържал изпита за адвокат. Бяха го скъсали веднъж, така че щеше да се яви отново след шест месеца. В действителност по-голямата част от работното време на Тоби беше посветена на учене за този изпит. Хенри обичаше своя син, но не го харесваше особено и със сигурност не го уважаваше. Тоби беше разглезен — по вина на Мириам, — липсваше му мотивация, беше мързелив и, честно казано, не особено умен. Дори парите и връзките на Хенри се оказаха недостатъчни, за да вкарат Тоби в престижен университет като Станфорд или Харвард. Вместо това Тоби беше завършил право в Университета на Маями — избран от самия него най-вече заради близостта му до плажовете, пълни със студентки по бикини.
— Какво правиш тук? — попита го Хенри. — И как смееш да не идваш на работа и да не отговаряш на обажданията ми?