— Татко, току-що застрелях човек. Мисля, че го убих на място.
Мириам се изправи и притисна ръце към устата си, сякаш се опитваше да задържи писъка си.
— Какво каза? — попита Хенри.
— Току-що застрелях човек — повтори Тоби. — Не знам какво да правя.
— О, господи!
Мириам се свлече на канапето, все едно краката вече не я държаха.
— Откъде взе пистолет? — попита Хенри.
Тоби не отговори, а започна да хлипа.
Двайсет минути по-късно Хенри отвори вратата на апартамента си, за да влезе Дейвид Слейд.
Дейвид Слейд беше най-добрият адвокат по наказателно право, когото Хенри Розентал познаваше. Беше защитавал финансови измамници от Уолстрийт, корумпирани политици и дори епископ, обвинен в сексуален тормоз на момчетата от църковния хор. Най-прочутата му клиентка беше актриса, спечелила наградата „Тони“, която беше убила любовника си. Слейд по някакъв начин беше успял да убеди съдебните заседатели, че в момента на деянието жената е била в състояние на временна невменяемост. Три години след това актрисата отново играеше в постановки на Бродуей.
Слейд беше висок сто осемдесет и осем сантиметра и строен. Имаше орлов нос, тънки устни и гъста тъмна коса, която носеше дълга, сресана назад над ушите, така че достигаше до ръба на яката му. Ако беше облечен с прашен черен костюм, бяла риза и тънка вратовръзка, щеше да прилича на шериф от Дивия запад. Но той не беше облечен по този начин. Вместо това беше с кафяво кожено яке, черна тениска, джинси и мокасини, защото си беше у дома, когато Хенри му се беше обадил.
Хенри беше казал на Слейд по телефона, че синът му току-що си е признал, че е убил един мъж с огнестрелно оръжие в някакъв бар, и Слейд незабавно беше прекъснал Хенри, преди да му каже нещо повече, и беше потеглил към тях. Жилището на семейство Розентал беше само на десет преки от мястото, където живееше Слейд. Той беше грабнал якето си, беше изтичал навън и беше извадил късмет — предвид проливния дъжд — да си хване такси след по-малко от две минути.
Когато Слейд пристигна, Мириам и Тоби Розентал седяха в дневната. Тоби се беше свлякъл на един стол до камината и гледаше в скута си. Мириам все още беше на канапето, където се беше стоварила след признанието на Тоби. Очите ѝ бяха зачервени от плач, а по домашната ѝ рокля се бяха посипали парченца от книжните салфетки, с които бършеше очите си.
Мириам беше висока само сто петдесет и пет сантиметра. Когато Хенри се беше оженил за нея преди четирийсет години, сигурно е била красива като порцеланова кукличка, но оттогава насам се беше превърнала в посивяла лоена топка. Слейд беше разговарял с нея само няколко пъти в неформална обстановка и беше останал с впечатлението, че не е особено интелигентна.
Хенри остана прав, след като отвори вратата на Слейд. Изглеждаше напълно безпомощен, което беше изненадващо — нали беше влиятелен и успешен адвокат, — но от друга страна, може би не беше толкова изненадващо, като се имаше предвид, че току-що беше разбрал как синът му е застрелял някакъв човек. Хенри беше облечен със син спортен екип с бели кантове. Не беше спортувал; просто го обличаше след работа, защото се чувстваше удобно с него. Хенри също беше нисък като сина си, но беше по-набит от Тоби. Беше доста оплешивял; оставаше му само една побеляла ивица над ушите, която приличаше на подкова. Слейд се запита дали красавецът Тоби си дава сметка, че някой ден сигурно ще заприлича на баща си.
Първите думи на Слейд бяха:
— Хенри, трябва да поговоря насаме с Тоби.
— Но…
— Без „но“, Хенри. Двамата с Мириам трябва да излезете от стаята. Не само заради Тоби, но и заради вас самите. Мириам, съветвам те да си полегнеш; пребледняла си. И в никакъв случай не се обаждай на никого.
Слейд съвсем ясно си представяше как Мириам е в състояние да се обади на някоя сестра или приятелка, за да ѝ разкаже какво е станало.
Хенри хвана съпругата си за пухкавата ръка, дръпна я от канапето и я изведе от стаята.
— Тоби, нека да седнем на масата в трапезарията — предложи Слейд.
Тоби бавно се изправи и се приближи до масата. Слейд не пропусна да отбележи факта, че вони на алкохол.
— Добре, Тоби, разкажи ми какво стана.
— Застрелях един човек.
— Знам. Баща ти ми каза. Но защо го направи?
— Аз… аз бях пиян. Още съм пиян. Пия от три дни, защото годеницата ми скъса с мен, и аз… не знам, явно съм превъртял. Бях в един бар, отидох до тоалетната и се сблъсках с някакъв дебел копелдак, който излизаше оттам. Имам предвид, че стана случайно. Но той ме блъсна на земята и ме нарече „малко лайно“.