— Разбирам — каза Слейд.
Слейд знаеше, че подобни неща се случват непрекъснато — убийства, извършвани без никаква сериозна причина, — но обикновено не бяха характерни за представителите на класата, за които работеше. „Защо уби жена си, Леон?“ „Ами тя просто не искаше да си затвори устата, така че я наръгах с ножа, кучката мръсна.“
— Тоби, някой друг видя ли този мъж да те блъска и да те обижда?
— Не мисля — отвърна Тоби. — В тоалетната и в коридора нямаше никой друг.
— Заплаши ли те този мъж, след като те блъсна?
— Не. Просто се върна обратно в бара.
— Добре, и какво стана после?
— Не знам. Превъртях. След като той ме блъсна и след всички простотии с Лорън, аз просто… Отидох навън до колата, взех си револвера, върнах се обратно в бара и го застрелях. Господи, още не мога да повярвам, че го направих.
— Какво стана, след като го застреля?
— Изтичах навън и се качих в колата, но после се сетих колко съм пиян. Затова влязох в един гараж и оттам дойдох пеша до апартамента на татко.
— Къде е оръжието? В колата ли го остави?
— Не. Пъхнах го в хартиен плик и го хвърлих в един контейнер за боклук.
— На какво разстояние от бара, където стреля?
— Не знам. Може би шест или седем преки.
— И казваш, че си пъхнал пистолета в хартиен плик?
— Аха. От „Макдоналдс“.
— Регистрирано ли е на твое име?
— Не.
— Откъде го взе?
— Не мога да повярвам, че…
— Тоби! Съсредоточи се! Отговори на въпроса ми: откъде взе револвера?
— От Бруклин.
— Имам предвид, как се сдоби с него? От кого го купи — от продавач на оръжие или от някой приятел?
— Не. Бях в един бар, може би преди три години, и случайно срещнах един тип, с когото бяхме заедно в гимназията. Беше пълен нещастник…
Слейд се удържа да не завърти очи към тавана, когато чу това.
— … но двамата изпихме по едно, а по телевизията говореха за някакво отвличане на кола в Манхатън, така че аз му казах, че ми се иска да имам оръжие. Мислех си, че може да ми свърши работа някой път, защото съм дребен. И този тип от гимназията…
— Как се казва той?
— Джим Търнър.
— И той ти го продаде?
— Не. Каза ми, че познава някакъв друг тип. Даде ми неговия телефон и аз му се обадих на следващия ден. Срещнахме се в един парк в Бруклин, той носеше много пушкала в багажника на колата си и аз си купих едно.
— Как се казваше другият мъж?
— Не си спомням. Беше преди три години, когато започнах да излизам с Лорън.
— Пазиш ли телефонния му номер?
— Не.
— Регистрирал ли си револвера, за да си извадиш разрешително?
— Не. Защо да го правя?
— Колко души знаят, че имаш оръжие?
— Мамка му, не знам. Със сигурност съм разказвал на няколко души за това.
— Добре, по-късно ще се върнем към този въпрос.
Слейд вече си мислеше, че ако оръжието не е регистрирано на името на Тоби и полицията така и не го открие в контейнера за боклук…
— Как се казваше барът, в който стреля? — попита Слейд.
— „Макгилс“. Намира се тук, в Манхатън, на…
— Познаваше ли някого в този бар? Познаваше ли те някой в бара? Ходил ли си там преди?
— Бил съм там няколко пъти, но преди седем-осем месеца. И, не, тази вечер не познавах никого в бара и доколкото знам, никой не ме познаваше.
— Имаше ли свидетели на стрелбата?
— Предполагам. В бара сигурно имаше десетина души.
— Десетина?
— Да, може би. Господи, не знам защо…
— Замълчи за минута, Тоби. Трябва да помисля.
Слейд виждаше само една възможна защита за Тоби Розентал, но за нея щеше да бъде необходимо да се случи чудо. Или по-точно казано, няколко чудеса. Но все още беше твърде рано да се тревожи за това.
— Тоби, иди да доведеш баща си.
Тоби излезе от стаята и се върна след минута, влачейки се след Хенри като бито куче.
— Тоби, искам да отидеш да се изкъпеш — с много гореща вода. Изтъркай си много здраво лицето и ръцете. Разбираш ли ме?
— Ами, да, предполагам.
— Хенри? Искам да изпереш дрехите на Тоби. Всичките.
След като го каза, Слейд се сети, че Хенри може би не знае как се пуска пералнята; за тези неща си имаше домашна помощница.
— Законно ли е това? — попита Хенри.
Беше достатъчно интелигентен, за да схване какво прави Слейд. Слейд се тревожеше за следите от барут, останали по тялото и дрехите на Тоби, и евентуалните пръски кръв от жертвата. Но въпросът му беше глупав, особено за адвокат.
— Естествено, че е законно, Хенри. Става дума за сина ти. Дъждът го е навалял, дрехите му са мокри и мръсни и ако трябва да се изперат, той има право да си ги изпере. А сега побързайте и двамата, моля ви.