Мъжът беше истински кит. Тоби беше висок само сто и седемдесет сантиметра, така че повечето мъже бяха по-високи от него, но този сигурно беше поне сто деветдесет и три, с корем като печка на дърва. Беше облечен със светлокафяв шлифер и плоска сламена шапка, а от шлифера му капеше вода, все едно беше вървял няколко километра под дъжда. Преди Тоби да успее да му се извини, че го е блъснал, мъжът извика:
— Гледай къде ходиш, по дяволите.
— Ей! А ти внимавай с кого говориш, да ти го начукам! — отговори Тоби и войнствено пристъпи напред.
При обичайни обстоятелства нямаше да каже нещо подобно на човек с такива габарити, но беше пил много, животът му не вървеше и не беше в настроение да понесе и една обида повече.
И всичко трябваше да свърши така: двама нюйоркчани, които си разменят по едно „да ти го начукам“ — като две градски горили, които удрят по гърдите си, за да демонстрират мъжество, — а после се разминават и си продължават по пътя, без да си направят нищо лошо. Но нещата не свършиха така.
Мъжът вдигна ръката си, голяма като бейзболна ръкавица, и блъсна Тоби в гърдите.
В действителност не го блъсна толкова силно — основната му цел беше да отмести Тоби от пътя си, — но Тоби и бездруго се затрудняваше да поддържа равновесие, така че се блъсна в отсрещната стена и падна на пода. И в този момент Доминик Динунцио каза още нещо, с което подписа смъртната си присъда. Той сведе поглед към Тоби и каза:
— Днес не е ден, в който да се заяждаш с мен, малко лайно такова.
Доминик Динунцио не беше лош човек. По-късно всичките му приятели щяха да го потвърдят пред медиите и служителите на реда. Беше толкова едър, че изглеждаше като бивш футболист от отбора на „Джетс“, но не беше склонен към насилие. За последен път си беше разменял удари с някого, когато беше на осем. Проблемът, както току-що беше обяснил на Тоби, беше, че днес не беше подходящият ден, в който да се заяждаш с него.
Доминик беше счетоводител и използваше в работата си компютърна програма, струваща десет хиляди долара, за да изчислява данъчните декларации на клиентите си. Тази сутрин беше открил, че в програмата има дефект, така че тя — а не самият Доминик — беше изчислила погрешно сумите, които трябваше да платят неговите клиенти. И сега петдесет от тях дължаха пари на държавата. Трима от клиентите му веднага прекъснаха договорите си с него, а още десетина обмисляха да го направят.
Когато Доминик си тръгна от офиса и пое към станцията на метрото, заваля силно. Вятърът шибаше дъжда право в лицето му — перфектният финал за един перфектен гаден ден. Доминик обикновено не спираше за питие, но днес мина покрай бар „Макгилс“ и реши да се отпусне малко, преди да се върне при жена си и децата си. Точно в момента никак не беше в настроение някое малко лайненце да му възрази за нещо.
Но денят не беше подходящ някой да се държи по този начин и с Тоби.
Тоби беше на двайсет и шест, но все още му искаха лична карта в баровете. Имаше чуплива тъмна коса, дълги мигли и съвършени черти: къс прав нос, малки плоски уши, устни като на купидонче и трапчинки на двете бузи, когато се усмихваше. Беше хубав като момиче. И наистина, приятелките на Лорън — онези, за които си мислеше, че ще бъдат шаферки на сватбата им — често се шегуваха, че той е по-хубав от Лорън. И това само донякъде беше шега.
Когато Лорън скъса с него преди три дни, тя му каза, че причината е „несъвместимост“ помежду им, каквото и да означаваше тази дума, по дяволите — но Тоби така и не успя да я накара да му обясни какво трябваше да направи, за да станат съвместими. Когато тя престана да отговаря на обажданията му, той започна да се навърта около нейния апартамент, като се надяваше да я срещне сама пред сградата, за да поговори с нея, и така разбра какво всъщност означаваше „несъвместимост“. Лорън се срещаше с друг мъж.
Тоби ги видя да слизат заедно от едно такси по-миналата вечер. Видя как мъжът я прегърна през раменете, докато влизаха в нейната сграда, а след това остана там през цялата нощ, докато Тоби седеше навън в колата си, смъркаше кокаин, надигаше една половинка с уиски и от време на време плачеше. Който и да беше този мъж, той не беше хубавец, поне според Тоби, но беше висок към метър и деветдесет и с телосложението на Супермен.
И така, Тоби страдаше от загубата на жената, с която беше възнамерявал да се обвърже, и я беше загубил заради мъж, за когото можеше да се твърди, че изглежда по-мъжествено от него. А след това този дебелак го беше съборил на земята и го беше нарекъл „малко лайно“. Тоби се почувства като пръчка динамит с много къс фитил, който е бил запален току-що, и от този момент нататък не си спомняше много добре какво е направил. Все едно над съзнанието му се беше спуснала някаква кървавочервена завеса.