В действителност той беше излязъл от бара и беше отишъл до колата си, паркирана точно пред „Макгилс“. Това беше единственият късмет, който беше извадил през последните три дни: да си намери място за паркиране. Той рязко отвори вратата от страната на мястото до шофьора, бръкна в жабката и извади револвер „Смит и Уесън“, калибър .357, с ръкохватка от орехово дърво и къса цев. Затръшна вратата, влезе обратно в „Макгилс“ и веднага видя срещу себе си кита, който седеше сам на една маса, все още с шлифера и тъпата си шапка. Тоби се приближи до него и без да се колебае, го застреля три пъти.
— Това да ти е за урок да не се заяждаш с мен — промърмори той.
Шумът от изстрелите сякаш го пробуди от кошмара и той изведнъж осъзна какво е направил. Остана неподвижен не повече от една секунда, като се взираше в дебелия мъж — и в бялата му риза, която ставаше алена, — а после хукна да бяга. Едва не се блъсна в един сервитьор, който носеше поднос с празни чаши, отвори рязко вратата, скочи в колата и потегли. Не беше минала и минута, откакто беше убил Доминик Динунцио.
Докато караше, той повтаряше едно и също:
— Какво направи? Какво направи?
Револверът с къса цев беше на седалката до него, но вече не беше неодушевен предмет. За Тоби сякаш беше оживял — като злокобен инструмент на съдбата от някой роман на Стивън Кинг, който излъчва топлина и притежава мрачно пулсиращо сърце. Все едно самият револвер беше обладал душата му и го беше накарал да го направи. Не спираше да си мисли за това, че ако не го беше купил, никога нямаше да застреля онзи задник.
На шест преки от „Макгилс“ Тоби спря в един подземен гараж. Шокът от убийството беше толкова силен, че почти беше изтрезнял и вече си даваше сметка, че не бива да шофира. Всъщност изобщо нямаше да седне зад волана, ако не беше Лорън. След като не му върна обаждането по мобилния телефон, той позвъни в офиса ѝ, но някакво момиче му каза, че Лорън си е взела почивен ден. Тоби подозираше, че кучката го лъже — защото Лорън я е инструктирала да не я свързва с него, — но от друга страна, може и да казваше истината и Лорън да беше отишла при майка си в Джърси. И така, той отиде с колата до Джърси, но майката на Лорън му каза, че тя не е там и Тоби трябва да я остави на мира. Тогава Тоби се върна обратно с колата до офиса на Лорън, като се надяваше да я срещне, докато си тръгва от работа, но задръстването го прецака и той пристигна твърде късно, така че продължи към бар „Макгилс“. Но ако не беше взел колата, оръжието нямаше да е с него. А ако не го беше купил…
Все едно някакво коварно божество беше подредило всичко точно по този начин, така че Тоби да направи немислимото: да убие Доминик Динунцио.
Той натисна бутона, с който се изваждаше талон за подземния паркинг; мина цяла вечност, преди бариерата да се вдигне. Намери си свободно място на втория етаж, сграбчи револвера и излезе от колата. Пъхна го отпред в колана си и пусна ризата си върху него, после излезе от гаража.
Тоби измина пеша две преки, като си повтаряше една и съща мантра на всяка крачка: „Какво направи? Какво направи?“. Спря на място, когато забеляза един контейнер за отпадъци, който преливаше от боклук, а най-отгоре стърчеше голям хартиен плик от „Макдоналдс“. Той грабна плика и продължи, докато не стигна до следващия контейнер за боклук. Там се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, измъкна оръжието, пъхна го в плика и го натъпка дълбоко сред боклуците.
И сега какво? Чуваше полицейски сирени, но в Ню Йорк винаги се чуваха полицейски сирени. Как трябваше да действа сега?
Тоби направи единственото нещо, за което се сети в този момент: закрачи към апартамента на родителите си.
Баща му щеше да знае как да постъпи.
2
Две минути след стрелбата в бара пристигнаха двама униформени полицаи. Бяха едва на една пряка от мястото и си бяха взели почивка, за да хапнат по парче пица, когато им се обадиха по радиостанцията. Пристигнаха в „Макгилс“ толкова бързо, че клиентите още бяха там. Повечето стояха прави, стреснати от онова, на което бяха станали свидетели току-що. Единият полицай беше умно момче от ирландско семейство, казваше се Мърфи и беше син на ченге и внук на ченге.
Мърфи се доближи до жертвата и провери дали има пулс, макар да знаеше предварително, че това е загуба на време.
После извика:
— Как изглеждаше убиецът? Някой да ми каже. Бързо.