Жена, която стоеше близо до вратата, се обади:
— Беше бял, не много висок, може би около метър и шейсет и пет, с тъмна коса, без брада, с тъмно спортно яке — може би синьо.
Мърфи се обърна към колегата си.
— Дай това описание на диспечера. Може още да е навън, да отива към метрото или да търси да си хване такси. Накарай ги да изпратят патрулни коли в радиус от три-четири преки, за да го потърсят. И нека да внимават — мъжът е въоръжен. После се свържи с управлението и накарай някого да започне да прозвънява таксиметровите компании, за да провери дали не са качили нисък бял мъж с тъмно спортно яке някъде близо до този бар. Действай!
Колегата му, който беше по-възрастен, но беше свикнал да получава нареждания от Мърфи, веднага се зае да ги изпълни.
Мърфи се обърна към клиентите в бара, които до един бяха потенциални свидетели, и каза:
— Добре. Сега искам от вас да седнете точно там, където сте били, когато е стрелял онзи мъж.
Никой не помръдна от мястото си.
— Хайде — каза Мърфи. — Седнете. Никой няма да си тръгне оттук, докато не пристигнат разследващите, а те ще дойдат само след няколко минути, за да вземат показания от вас.
Разследващите полицаи пристигнаха след петнайсет минути. Казваха се Когхил и Дент, и на двамата им оставаха само по две години до пенсия. Бяха едри и яки, стари кучета, които бяха виждали всичко. Първата им работа беше да застанат на прага и да огледат цялото помещение — по-голямо, отколкото изглеждаше отвън. Забелязаха, че е слабо осветено, но все пак достатъчно, за да различават лицата на хората. Покрай едната стена имаше бар с двайсетина високи столчета с кожена тапицерия, а от дясната страна имаше малка сцена, на която се виждаха пиано и акустична китара на стойка. Двамата бяха видели афиша на входа, според който в осем часа на сцената трябваше да излезе пианист, а в девет — някаква певица, за която не бяха чували.
Програмата може би обясняваше защо вътре е толкова тъмно — осветлението идваше предимно от луничките, монтирани в дъното на сцената. В бара имаше трийсетина маси, но повечето не бяха заети. Заведението сигурно се напълваше след десет вечерта, но няколко минути преди осем вътре имаше само десетина клиенти.
Убитият седеше на една маса в дъното на помещението, недалече от коридора, който водеше към тоалетните. Когхил и Дент бавно го доближиха. Жертвата беше едър мъж с набола брада, който седеше изправен зад малка кръгла масичка, с гръб към стената. Дент си помисли, че му прилича на човек от италиански произход, и се запита дали убийството не е дело на мафията.
Жертвата, който и да беше той, беше облечен с шлифер, син костюм, бяла риза и вратовръзка на сини и червени райета, разхлабена на врата. На главата му имаше една от онези плоски сламени шапки, които преди носеха таксиметровите шофьори и вестникарите. Шлиферът му все още беше влажен от дъжда, а бялата му риза беше станала тъмночервена от трите огнестрелни рани, които се виждаха на гърдите му.
— Няма гилзи от патроните — отбеляза Когхил.
— Забелязах — отвърна Дент.
Това означаваше, че убиецът най-вероятно е използвал револвер.
Дент предположи, че мъжът беше влязъл в бара, за да се скрие от дъжда и да изпие едно след работа, и беше седнал на тази маса, без да си направи труда да свали шлифера и шапката си. Питието, което си беше поръчал — мартини с две маслинки, — беше на масата пред него, но не изглеждаше да е отпил повече от две глътки от него.
Дент направи две снимки на жертвата с мобилния си телефон. Сега двамата с Когхил трябваше да изчакат съдебният лекар да обяви официално, че мъжът наистина е мъртъв, преди да преместят тялото, а след това мишките от лабораторията по криминалистика да съберат евентуалните веществени доказателства от местопрестъплението. През това време двамата с Когхил щяха да разпитат свидетелите, докато убийството все още е прясно в паметта им. Тъй като не знаеше колко време ще мине, докато изнесат трупа, Дент дръпна покривката от една близка маса и закри с нея лицето и горната част от тялото на жертвата, така че на цивилните граждани да не се налага да се взират в полуотворените му мъртви очи.
— Криминалистите ще се вкиснат заради това, когато пристигнат на местопрестъплението — отбеляза Когхил.
— Да го духат — отвърна Дент.
Благодарение на „От местопрестъплението“ и другите подобни сериали в последно време всички криминалисти се изживяваха като рок звезди.
Двамата се настаниха на една маса до бара и започнаха разпитите от бармана. Искаха да вземат показания първо от него, за да може след това да им донесе кафе. Когхил извади малък дигитален диктофон и го сложи на масата. Щеше да си води и бележки с лични впечатления за човека срещу себе си и евентуални идеи за по-късно. Въпросите щеше да задава Дент. Двамата бяха като възрастна двойка с дълъг брак: имаха си установена рутина и не се отклоняваха от нея.