Всеки разпит започваше точно по един и същ начин: „Кажете ни цялото си име, рождената дата, адреса и телефонния номер. Сега ни покажете документ за самоличност (за да сме сигурни, че името ви е било истинското). А сега ни разкажете какво видяхте“.
Първата работа на Джак Морис беше да излъже ченгетата.
Работеше като барман от двайсет и пет години насам, последните десет — в „Макгилс“. И просто нямаше начин да им каже, че убиецът е бил пиян, когато е пристигнал в бара, а след това той му е сервирал още две питиета, преди да застреля дебелака. Беше наясно, че ако си признае как е сервирал алкохол на видимо пиян човек, някой мазен адвокат ще намери начин да осъди бара и да каже, че той е виновен за убийството. Вместо това Морис каза:
— Сервирах му едно питие. Осемнайсетгодишно шотландско уиски „Гленфидих“, което струва по двайсет долара малкото. Той го изпи, поръча си още едно и отиде в тоалетната, преди да му го сервирам. Но не го видях да се връща от тоалетната, защото бях зает да приготвям коктейл „Маргарита“ за една от онези две възрастни дами — беше си разляла питието. Току-що бях оставил готовата маргарита на края на бара, за да я вземе Кейти, когато той влезе обратно през входната врата и застреля човека.
— Чакай малко — каза му Дент. — Той е влязъл обратно в бара от улицата? Нали каза, че е отишъл до кенефа?
— Да. Видях го да отива към тоалетните, но следващия път, когато го видях, той влезе от входната врата — все едно беше излязъл за една минута. И след това застреля човека.
— Странно — каза Дент. — Каза ли му нещо, преди да го застреля?
— Не съм забелязал. Просто се приближи до него — бум, бум, бум — и избяга.
— Говори ли с жертвата, преди да отиде до тоалетната?
— Не. През цялото време, докато беше тук, седеше на бара, после стана и отиде до кенефа.
— Кога пристигна убиецът? — попита Дент.
— Трябва да е било някъде към седем и половина, защото Джери току-що си беше подредил нещата.
— Джери?
— Пианистът. Той идва около час по-рано, преди да започне да свири, проверява дали всичко работи както трябва и после отива отзад в кухнята, за да хапне нещо, преди да излезе на сцената. Във всеки случай, убиецът трябва да е пристигнал към седем и половина.
— А кога дойде убитият? Беше ли вече в бара, или пристигна след убиеца?
Дент се питаше дали убиецът не беше проследил жертвата до този бар и не беше решил да изпие едно-две, за да събере кураж, преди да го застреля.
— Не знам — отговори Морис. — Кейти се занимава с клиентите по масите. Може би е видяла.
— Знаеш ли как се казва убиецът? — попита Дент.
Май трябваше да зададе този въпрос по-рано.
— Не, и не си спомням да съм го виждал тук преди. Не е редовен клиент. Не познавам и убития.
— Как плати убиецът? С кредитна карта?
— Не, в брой. Парите са в касата.
— А чашата му? — попита Дент. — В същата чаша ли му наля второто питие?
— Аха, ето я там на бара.
— Не я пипай; криминалистите ще я приберат. Спомняш ли си нещо друго?
— Не, нищо. Той просто изпи едно, отиде до тоалетната и после гръмна човека.
— Но ти успя да го огледаш както трябва, докато седеше на бара, нали?
Морис се поколеба. Не му се искаше да се забърква във всичко това. Но после отговори:
— Ами, да — предполагам, че съм го огледал както трябва.
Естер Бърман беше на осемдесет и шест години, но доколкото можеше да прецени Дент, умът ѝ сечеше като бръснач. Беше облечена с рокля на цветя, перлена огърлица и неугледни черни обувки, каквито носят бабите. Кожата на шията ѝ беше набръчкана като на пуйка, явно преди е била по-пълна. Носеше бифокални очила.
— Двете с Лия си седяхме на по питие — каза Естер. — Понякога идваме тук, за да слушаме Джери.
— Пианиста? — попита Дент.
— Да. Той е внук на братовчедката на Лия. Идваме по-рано, защото не обичаме да седим твърде близо до сцената — пускат музиката прекалено силно. Във всеки случай, просто си седяхме там и не обърнахме внимание на… на убиеца, докато той не отиде до тоалетната. Тогава се блъсна в масата, на която седяхме, и разля половината от питието на Лия, така че тя трябваше да си поръча ново. Извини се, но си личеше, че не съжалява наистина. Освен това ми се стори, че е пиян, поне така вървеше.