Жената кимна още веднъж.
— А защо работя отскоро?
— Заради възрастта — каза Ричър. — На колко години си? Двайсет и шест?
— Двайсет и седем — поправи го тя.
— Твърде малко за детектив. Колеж, после някоя и друга година в униформа. Малко са и за ЦРУ, ФБР или Отдела по наркотиците. Значи каквото и да работиш, почнала си наскоро.
Тя сви рамене.
— Добре де. Защо смяташ, че взимам задачите присърце?
Ричър посочи с лявата си ръка и белезниците издрънчаха.
— Контузията. Върнала си се на работа след някаква злополука още преди да се възстановиш. Заради тоя крак ходиш с патерица. Друг на твое място би се излежавал, докато му свършат болничните.
Тя се усмихна.
— Може и да съм саката по рождение.
Ричър поклати глава в полумрака.
— Това е болнична патерица. Взела си я назаем, докато се възстановиш. Ако наистина беше куца, щеше да имаш собствена патерица. Или дори цяла дузина. В разни цветове, та да ти подхождат на скъпите костюми.
Тя се разсмя. Звукът бе приятен въпреки тътена на двигателя и бученето на колелата.
— Много добре, Джак Ричър. Аз съм специален агент от ФБР. От миналата есен. Наскоро си разтегнах сухожилието, като играех футбол.
— Значи играеш футбол? — запита Ричър. — Браво, Холи Джонсън. И какъв точно агент си от миналата есен?
Тя помълча за момент.
— Просто агент. Един от многото в тукашната централа.
Ричър поклати глава.
— Не си какъв да е агент. Изглежда, вършиш нещо, което много е раздразнило някого. И тъй, кого си ядосала?
Тя поклати глава.
— Нямам право да го обсъждам. Не и с цивилни.
Той кимна. Нямаше нищо против.
— Както речеш.
— Всеки агент си създава врагове — добави Холи.
— Естествено — отвърна Ричър.
— И аз като всички.
Той я погледна. Последните думи му се сториха странни. Някак отбранителни. Думи на жена, обучена и изгаряща от нетърпение, но закотвена за бюрото от миналата есен насам.
— Финансов отдел, а? — подхвърли той.
Холи поклати глава и повтори:
— Нямам право да го обсъждам.
— Но вече успя да си създадеш врагове — рече той.
Тя се усмихна кисело, после отново стана сериозна. Замълча. Изглеждаше спокойна, но Ричър долови по напрежението в китката й, че за пръв път започва да се тревожи. Само че не отиваше по-далеч от тревогата. А това бе грешка.
— Няма да те убият — каза той. — Можеха да го сторят още в оная фабрика. Защо им трябваше да те вкарват в проклетата камионетка? Пък и патерицата…
— Какво общо има патерицата?
— Не се връзва — поясни Ричър. — Защо метнаха патерицата вътре, ако смятат да те убият? Ти си заложник, Холи, това е положението. Сигурна ли си, че не познаваш тия типове? Никога ли не си ги виждала?
— Никога — каза тя. — Нямам представа кои са и какво искат от мен, по дяволите.
Той я изгледа втренчено. Беше прекалено категорична. Явно знаеше повече, отколкото споделяше с него. Двамата замълчаха сред шумотевицата. Подскачаха и се люшкаха заедно с каросерията. Ричър се взираше в полумрака. Усещаше как до него Холи взима решение. Сетне тя пак се обърна към него и повтори:
— Трябва някак да те измъкна оттук.
Той я погледна. Извърна глава и се ухили.
— Дадено, Холи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.
— Кога ще усетят, че си изчезнал? — запита тя.
Не му се искаше да обсъжда този въпрос. Но тя го гледаше втренчено и изчакваше. Ричър се позамисли и накрая призна истината.
— Никога.
— Защо? Кой си ти, Ричър?
Той я погледна и сви рамене.
— Никой.
Тя продължаваше да го гледа озадачено. Може би и с раздразнение.
— Добре де, никой. А по-точно?
В главата му прозвуча нов стих от песен на „Мемфис Слим“: „… днес работя в стоманолеярна“.
— Портиер съм — каза той. — В един чикагски клуб.
— Кой клуб?
— В южните предградия. Свирят само блусове. Едва ли си го чувала.
Холи го изгледа и поклати глава.
— Портиер значи? Много си хладнокръвен за портиер.
— Портиерите често си имат работа със смахнат народ — каза Ричър.
Холи не изглеждаше твърде убедена и Ричър приведе лице към ръката си, за да види колко е часът. Два и половина следобед.
— А за теб кога ще се сетят? — запита той.
Тя погледна часовника си и направи гримаса.
— Няма да е скоро. Днес следобед имам съвещание в пет. Значи още два часа и половина, преди някой да усети, че съм изчезнала.
4
Сред празната черупка, която остана от стаята на втория етаж, се оформяше втора обвивка. Изграждаха я от новички чамови дъски, заковани една за друга по обичайния начин, тъй че в старото помещение постепенно израстваше нова стая. Само че щеше да бъде с трийсет сантиметра по-тясна във всички посоки. На дължина, ширина и височина.