Выбрать главу

Жената кимна още веднъж.

— А защо работя отскоро?

— Заради възрастта — каза Ричър. — На колко години си? Двайсет и шест?

— Двайсет и седем — поправи го тя.

— Твърде малко за детектив. Колеж, после някоя и друга година в униформа. Малко са и за ЦРУ, ФБР или Отдела по наркотиците. Значи каквото и да работиш, почнала си наскоро.

Тя сви рамене.

— Добре де. Защо смяташ, че взимам задачите присърце?

Ричър посочи с лявата си ръка и белезниците издрънчаха.

— Контузията. Върнала си се на работа след някаква злополука още преди да се възстановиш. Заради тоя крак ходиш с патерица. Друг на твое място би се излежавал, докато му свършат болничните.

Тя се усмихна.

— Може и да съм саката по рождение.

Ричър поклати глава в полумрака.

— Това е болнична патерица. Взела си я назаем, докато се възстановиш. Ако наистина беше куца, щеше да имаш собствена патерица. Или дори цяла дузина. В разни цветове, та да ти подхождат на скъпите костюми.

Тя се разсмя. Звукът бе приятен въпреки тътена на двигателя и бученето на колелата.

— Много добре, Джак Ричър. Аз съм специален агент от ФБР. От миналата есен. Наскоро си разтегнах сухожилието, като играех футбол.

— Значи играеш футбол? — запита Ричър. — Браво, Холи Джонсън. И какъв точно агент си от миналата есен?

Тя помълча за момент.

— Просто агент. Един от многото в тукашната централа.

Ричър поклати глава.

— Не си какъв да е агент. Изглежда, вършиш нещо, което много е раздразнило някого. И тъй, кого си ядосала?

Тя поклати глава.

— Нямам право да го обсъждам. Не и с цивилни.

Той кимна. Нямаше нищо против.

— Както речеш.

— Всеки агент си създава врагове — добави Холи.

— Естествено — отвърна Ричър.

— И аз като всички.

Той я погледна. Последните думи му се сториха странни. Някак отбранителни. Думи на жена, обучена и изгаряща от нетърпение, но закотвена за бюрото от миналата есен насам.

— Финансов отдел, а? — подхвърли той.

Холи поклати глава и повтори:

— Нямам право да го обсъждам.

— Но вече успя да си създадеш врагове — рече той.

Тя се усмихна кисело, после отново стана сериозна. Замълча. Изглеждаше спокойна, но Ричър долови по напрежението в китката й, че за пръв път започва да се тревожи. Само че не отиваше по-далеч от тревогата. А това бе грешка.

— Няма да те убият — каза той. — Можеха да го сторят още в оная фабрика. Защо им трябваше да те вкарват в проклетата камионетка? Пък и патерицата…

— Какво общо има патерицата?

— Не се връзва — поясни Ричър. — Защо метнаха патерицата вътре, ако смятат да те убият? Ти си заложник, Холи, това е положението. Сигурна ли си, че не познаваш тия типове? Никога ли не си ги виждала?

— Никога — каза тя. — Нямам представа кои са и какво искат от мен, по дяволите.

Той я изгледа втренчено. Беше прекалено категорична. Явно знаеше повече, отколкото споделяше с него. Двамата замълчаха сред шумотевицата. Подскачаха и се люшкаха заедно с каросерията. Ричър се взираше в полумрака. Усещаше как до него Холи взима решение. Сетне тя пак се обърна към него и повтори:

— Трябва някак да те измъкна оттук.

Той я погледна. Извърна глава и се ухили.

— Дадено, Холи. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

— Кога ще усетят, че си изчезнал? — запита тя.

Не му се искаше да обсъжда този въпрос. Но тя го гледаше втренчено и изчакваше. Ричър се позамисли и накрая призна истината.

— Никога.

— Защо? Кой си ти, Ричър?

Той я погледна и сви рамене.

— Никой.

Тя продължаваше да го гледа озадачено. Може би и с раздразнение.

— Добре де, никой. А по-точно?

В главата му прозвуча нов стих от песен на „Мемфис Слим“: „… днес работя в стоманолеярна“.

— Портиер съм — каза той. — В един чикагски клуб.

— Кой клуб?

— В южните предградия. Свирят само блусове. Едва ли си го чувала.

Холи го изгледа и поклати глава.

— Портиер значи? Много си хладнокръвен за портиер.

— Портиерите често си имат работа със смахнат народ — каза Ричър.

Холи не изглеждаше твърде убедена и Ричър приведе лице към ръката си, за да види колко е часът. Два и половина следобед.

— А за теб кога ще се сетят? — запита той.

Тя погледна часовника си и направи гримаса.

— Няма да е скоро. Днес следобед имам съвещание в пет. Значи още два часа и половина, преди някой да усети, че съм изчезнала.

4

Сред празната черупка, която остана от стаята на втория етаж, се оформяше втора обвивка. Изграждаха я от новички чамови дъски, заковани една за друга по обичайния начин, тъй че в старото помещение постепенно израстваше нова стая. Само че щеше да бъде с трийсет сантиметра по-тясна във всички посоки. На дължина, ширина и височина.