— Уверявам те, че нямам намерение да повреждам нищо — каза Кари.
Бърк бързо го погледна, но в усмивката, изкривила лицето на другия, нямаше и следа от сарказъм.
— Добре — рече той. като отстъпи от вратата. — Давай. Мога ли да почакам тук, или предпочиташ да не съм наблизо?
— А, нямам нищо против да гледаш — каза Кари. — Ние, дето обичаме да си играем с машини, нямаме тайни. — И той се обърна, изгледа иронично Бърк и вдигна нагоре ръцете си. — Нали виждаш, че не съм скрил нищо? Нито в единия, нито в другия ръкав.
— Давай — грубо го подкани Бърк. — Да приключваме с този въпрос. Искам да се върна при чашата си.
— Ей сега — каза Кари и влезе, като затвори вратата след себе си.
Бърк наблюдаваше през стъклото. Кари се доближи до стената редом с процепа и спря на около крачка от нея. Щом стигна там, замръзна на място с гръб към Бърк. Раменете му бяха отпуснати спокойно, ръцете му бяха неподвижни, прилепени до тялото. Горе-долу цяла минута Бърк напряга очи, за да установи какво действие се извършва под прикритието на външната неподвижност. После изведнаж се сети и се засмя. „Ами че Кари продължава да блъфира до последно. Надява се, че ще се притесня и ще вляза вътре, за да го спра.“
Отпусна се, запали цигара и погледна часовника си. Оставаха още четирийсет и пет секунди. След по-малко от минута Кари щеше да излезе, принуден да се признае за победен, освен ако не беше измислил някакво фантастично оправдание, което да показва, че поражението му всъщност е победа.
Бърк се намръщи. Начинът, по който Кари винаги отказваше да приеме превъзходството на някого или нещо над себе си, беше почти патологичен. Ако Бърк не успееше някак да го разсее, Кари щеше да се превърне в доста неприятен събеседник за останалите дни, през които бурята щеше да го задържи в станцията. Щеше да бъде чисто убийство, ако го принудеше да си отиде при ураганния вятър и при температура, която вече сигурно бе паднала под шейсет градуса. Същевременно обаче на метеоролога не му беше приятна мисълта да пълзи по корем заради добрите отношения…
Изведнъж вибрациите от генератора, които Бърк усещаше през вратата и през подметките на обувките си, и които му бяха познати като движението на собствените му дробове, рязко спряха. Трепкащите ленти, закрепени над вентилационното отвърстие над главата му, също спряха живописния си танц и се отпуснаха вяло, защото въздушният поток, който ги мърдаше, изчезна. Лампите взеха да мъждукат и угаснаха, остана само призрачно бледата светлина, влизаща през дебелите стъкла на прозорците в двата края на коридора, която разсейваше мрака в него и във вътрешното помещение. Цигарата се изплъзна от пръстите на Бърк, той стигна до вратата с две крачки, влезе и сопнато попита Кари:
— Какво направи?
Кари го изгледа насмешливо, отиде до по-близката стена на залата, небрежно се облегна и отвърна:
— Открий, ако можеш.
— Що за налудничави… — започна метеорологът, но се сепна и като човек, който няма време за губене, се спусна към апаратурното табло и се съсредоточи върху индикаторите.
Атомният реактор беше изключен. Вентилационната система не работеше, електрическата инсталация също. Само захранващите клетки на машината все още пазеха енергията си, защото работната лампа на таблото продължаваше да свети. Големите външни врати, през които можеше да влезе двуместен самолет, бяха затворени и щяха да останат все в същото положение, защото липсваше енергия, която да ги отвори. Видеото, радиото и телетипът също мълчаха безжизнени.
Но машината продължаваше да работи.
Бърк отиде до процепа и натисна два пъти червеното копче, сигнал за тревога.
— Внимание — каза той. — Реакторът е изключен и в нито една от системите освен тебе няма енергия. Защо?
Отговор не последва, макар че червената лампичка на таблото усърдно продължаваше да свети.
— Инати се проклетията, а? — чу се гласът на Кари откъм стената.
Бърк не му обърна внимание и отново натисна копчето.