Аркадий Стругацки, Борис Стругацки
Трудно е да бъдеш бог
Това бяха дни, когато аз разбрах
какво значи да страдаш, какво значи
да се срамуваш, какво значи да се отчаеш.
Трябва да ви предупредя за следното:
когато изпълнявате задачата си, трябва да
имате оръжие за авторитет. Но при никакви
обстоятелства не ви се разрешава да го
употребявате. При никакви обстоятелства.
Разбрахте ли ме?
ПРОЛОГ
Ложата на Анкиния арбалет беше направена от черна пластмаса, а тетивата бяха от хромова стомана и се изпъваха с едно дръпване на безшумно плъзгащата се ръчка. Антон не признаваше нововъведенията. Той имаше солидно бойно оръжие в стила на маршал Тоц — крал Пиц Първи, обковано с черна мед, с макара, на която се намотаваше шнур от волски жили. А пък Пашка взе пневматична карабина. Понеже беше мързелив и не го биваше в дърводелския занаят, той смяташе арбалетите за детство на човечеството.
Те спряха лодката на северния бряг, където от жълтата пясъчна урва стърчаха разкривени корени от борове. Анка остави кормилното весло и се огледа. Слънцето вече беше се издигнало над гората и всичко беше синьо, зелено и жълто — синя мъглата над езерото, тъмнозелени боровете и жълт отвъдният бряг. А небето беше ясно, белезникавосиньо.
— Нищо няма там — каза Пашка. Младежите седяха, наведени над борда, и гледаха във водата.
— Грамадна щука — уверено каза Антон.
— Ей с такива плавници, нали? — попита Пашка.
Антон не отговори. Анка също погледна във водата, но видя само собственото си отражение.
— Да бяхме се изкъпали — каза Пашка, като потопи ръката си до лакът във водата. — Студена е — съобщи той.
Антон се премести на носа и скочи на брега. Лодката се заклати. Антон се хвана за борда и с очакване погледна Пашка. Тогава Пашка се изправи, сложи веслото на рамо като кобилица и извивайки долната част на тялото си, издекламира:
Антон мълчаливо дръпна лодката.
— Ей, ей! — развика се Пашка и се хвана за борда.
— Защо печени? — попита Анка.
— Не зная — отвърна Пашка. Всички се измъкнаха от лодката. — Но нали е хубаво? Стадо печени акули.
Те започнаха да изтеглят лодката на брега. Краката им затъваха във влажния пясък, целият покрит с изсъхнали борови иглички и шишарки. Лодката беше тежка и хлъзгава, но те я измъкнаха до самата кърма и спряха задъхани.
— Крака си премазах — каза Пашка и взе да си оправя червената превръзка на главата. Той внимаваше възелът на превръзката да бъде точно над дясното ухо, както у дългоносите ирукански пирати. — Животът пет пари не струва, хей! — заяви той.
Анка съсредоточено си смучеше пръста.
— Убоде ли се? — попита Антон.
— Не. Одрасках се. Някой от вас е с такива нокти…
— Я покажи!
Тя го показа.
— Да — каза Антон. — Травма. Е, какво ще правим?
— На ра-а-мо и покрай брега — предложи Пашка.
— Защо тогава трябваше да слизаме от лодката? — каза Антон.
— На лодка и баба знае — обясни Пашка. — А по брега: първо, има тръстики, второ — урви, трето — вирове. С шарани. И сомове има.
— Стада печени сомове — каза Антон.
— А ти къпал ли си се във вир?
— Къпал съм се, разбира се.
— Не съм виждал. Не ми се е случвало да видя.
— Ти много неща не си виждал.
Анка се обърна с гръб към тях, вдигна арбалета и стреля в един бор на двайсетина крачки. Посипа се кора.
— Отлично — каза Пашка и веднага стреля с карабината. Той се целеше в Анкината стрела, но не улучи. — Не спрях дишането — оправда се той.
— А ако го беше спрял? — попита Антон. Той гледаше Анка.
Анка със силно движение опъна ръчката на тетивата. Мускулите й бяха отлични. Антон с удоволствие видя как под мургавата кожа се търкулна като твърда топка бицепсът.
Анка много внимателно се прицели и стреля още веднъж. Втората стрела шумно се заби в дънера малко по-ниско от първата.
— Не бива така — каза Анка, отпускайки арбалета си.
— Защо? — попита Антон.
— Защото разваляме дърветата. Вчера един хлапак стреля с лък в едно дърво и аз го накарах да извади стрелата със зъби.
— Пашка — каза Антон. — Я изтичай, ти имаш хубави зъби.
— Единият ми зъб има дупка — отвърна Пашка.
— Добре — каза Анка. — Хайде нещо да правим.
— Не ми се катери по урвите — каза Антон.
— И на мене. Да вървим направо.
— Къде? — попита Пашка.
— Където ни видят очите.
— Е? — каза Антон.
— Значи в сайвата — каза Пашка. — Тошка, да идем на Забравеното шосе. Помниш ли го?