— Но тук вече сме пристигнали!
— Да, пристигнали сме. Но за да помогнем на това човечество, а не да задоволяваме справедливия си гняв. Ако си слаб, отивай си. Върни се в къщи. В края на краищата ти наистина не си дете и знаеше какво ще видиш тук.
Румата мълчеше. Дон Кондор, някак си омекнал и изведнъж остарял, влачейки меча си за ефеса като тояга, се разходи покрай масата, като печално клатеше глава.
— Всичко разбирам — каза той. — Всички тези неща вече съм ги преживял. Имаше време, когато това чувство за безсилие и собствена подлост ми се струваше най-страшно. Някои, по-слабите, се побъркваха от това, ние ги изпращахме на Земята и сега ги лекуват. Трябваха ми петнадесет години, приятелче, за да разбера кое е най-страшното. Антоне, най-страшното е да загубиш човешкия си лик. Да омърсиш душата си, да се озлобиш. Ние тук, Антоне, сме богове и трябва да бъдем по-умни от боговете от легендите, които тукашните хора създават горе-долу по свой образ и подобие. А ние вървим по крайчеца на тресавището. Стъпиш ли накриво, отиваш в калта и цял живот не можеш да се измиеш. Горан Ирукански е писал в «История на пришествието»: «Когато бог слезе от небето и излезе пред народа от Питанските блата, краката му бяха покрити с кал».
— И за което Горан беше изгорен — мрачно каза Румата.
— Да, изгориха го. А това беше казано за нас. Аз съм тук петнадесет години. Аз, приятелю, престанах дори да сънувам Земята. Когато веднъж ровех книжата си, намерих снимка на жена и дълго не можах да се сетя коя е тя. Понякога изведнъж със страх разбирам, че отдавна вече не съм сътрудник на Института, а експонат от музея на този Институт, главен съдия на търговска феодална република, и в музея има зала, където трябва да ме сложат. Това е най-страшното — да се вживееш в ролята си. Във всеки от нас благородният престъпник се бори с комунаря. И всичко около нас помага на престъпника, а комунарят е сам-самичък — до земята има хиляди години и хиляди парсека2. Дон Кондор помълча малко, като гледаше колената си. — Това е, Антоне — каза той със затвърдяващ глас. — Да си останем комунари.
Той не разбира. Пък и как може да разбере? На него му провървя, той не знае какво значи сив терор, какво значи дон Реба. Всичко, на което е бил свидетел през петнайсетте години работа на тази планета, тъй или иначе се побира в рамките на базисната теория. И когато аз му говоря за фашизъм, за сиви щурмоваци, за засилването на еснафщината, той приема това като емоционални изрази. «Не се шегувайте с терминологията, Антоне. Терминологичната бърканица има опасни последици.» Той съвсем не може да разбере, че нормалното равнище на средновековното варварство е щастливо минало за Арканар. За него дон Реба е нещо като херцог Ришельо, умен и далновиден политик, който защищава абсолютизма от феодалния сепаратизъм. Само аз на цялата планета виждам страшната сянка, която все повече покрива страната, но тъкмо аз не мога да разбера чия е тази сянка и защо… И как ще мога да го убедя, когато по очите му виждам, че е готов всеки момент да ме изпрати на Земята да се лекувам.
— Какво прави уважаемият Синда? — попита той.
Дон Киндор престана да го пронизва с поглед и измънка: «Благодаря, добре е». После каза:
— В края на краищата ясно трябва да разбереш, че нито ти, нито аз, никой от нас няма да види реално осезаеми плодове от работата си. Ние не сме физици, ние сме историци. За нас единицата време не е секундата, а векът и нашите дела не са дори сеитба, ние само подготвяме почвата за сеитба. А пък понякога от Земята пристигат… ентусиасти, дявол ги взел… Спринтьори на къси разстояния…
Румата се усмихна горчиво и без особена нужда взе да опъва ботушите си. Спринтьори. Да, имаше спринтьори.
Преди десет години Стефан Орловски или дон Канада, командир на арбалетната рота на негово императорско величество, по време на публичното мъчение на осемнадесетте есторски вещици заповяда на войниците си да открият огън по палачите, съсече имперския съдия и двама съдебни пристави и беше набучен на копията на дворцовата охрана. Гърчейки се в предсмъртни мъки, той крещеше: «Нали сте хора! Бийте ги, бийте ги!» Но сред рева на тълпата: «На кладата! На кладата!» — малцина го чуваха.
Почти по същото време в другото полукълбо Карл Розенберг, един от най-големите познавачи на селските войни в Германия и Франция, известен още като търговеца на вълна Пани-Па, вдигна въстание на муриските селяни, завзе с щурм два града и когато се опита да прекрати грабежите, беше убит със стрела в тила. Той беше още жив, когато пристигнаха с хеликоптер да го вземат, но не можеше да говори и само гледаше виновно и учудено с големите си сини очи, от които непрекъснато течаха сълзи…