— Как да не го помня.
— Знаеш ли, Анечка… — започна Пашка.
— Не съм ти Анечка — рязко каза Анка. Тя не можеше да понася, когато не я наричаха Анка, а другояче.
Антон беше го запомнил добре. Той бързо каза:
— Забравеното шосе. По него никой не минава. И на картата го няма. И никой не знае накъде води.
— Ами вие ходихте ли там?
— Ходихме, но не успяхме да го изследваме.
— Път отникъде заникъде — изрече Пашка, като се окопити.
— Идеално — каза Анка. Очите й светнаха като черни цепнатинки. — Да вървим. До довечера ще стигнем ли?
— Ти пък! До дванайсет сме там.
Те се закатериха по урвата. На края на урвата Пашка се обърна. Долу се виждаше синьото езеро с жълтеникави голи плитчини, лодката върху пясъка и големи разширяващи се кръгове върху спокойната маслена вода край брега — сигурно беше подскочила онази същата щука. И Пашка почувствува онзи неопределен възторг, който го обземаше винаги, когато с Тошка офейкваха от интерната и пред тях се откриваше цял ден пълна независимост с непозната места с горски ягоди, с горещи безлюдни ливади, със сиви гущери, с ледената вода на непознати извори. И както винаги, дощя му се да извика и да подскочи високо. И незабавно го направи. Антон го погледна засмян и Пашка позна по очите му, че той напълно го разбира. А Анка пъхна два пръста в устата си и силно изсвири.
Гората беше борова и рядка, краката им се плъзгаха по окапалите игли. Между правите дънери падаха полегати слънчеви лъчи и цялата земя беше покрита със златни петна. Ухаеше на смола, на езеро и ягоди; някъде в небето цвърчаха невидими птички.
Анка вървеше отпред, стиснала арбалета под мишница, и от време на време се навеждаше да си откъсне кървави, сякаш лакирани ягоди. Антон вървеше зад нея, нарамил солидното бойно оръжие на маршал Тоц. Колчанът с тежките стрели тъпо го удряше по задника. Той вървеше и поглеждаше Анкината шия, загоряла, почти черна, с изпъкнали прешлени. Понякога се обръщаше да потърси Пашка, но Пашка не се виждаше, само от време на време ту отдясно, ту отляво пламваше на слънцето червената му превръзка. Антон си представи как Пашка безшумно се промъква между боровете с готова за стрелба пушка, проточил напред хищното си мършаво лице с обелен нос. Пашка се промъкваше крадешком през сайвата, а със сайвата шега не бива. Сайвата, драги, може всеки момент да ти зададе въпрос и трябва веднага да й отговориш, помисли си Антон и понечи да се наведе, но пред него беше Анка и тя можеше да се обърне. Щеше да излезе нещо глупаво. Анка се обърна и го попита:
— Вие тихо ли се измъкнахте?
Антон сви рамене.
— Че кой се измъква шумно?
— Аз, струва ми се, все пак вдигнах шум — загрижено каза Анка. — Изпуснах каната и изведнъж по коридора се чуха стъпки. Сигурно беше Дева Катя, днес тя е дежурна. Трябваше да скоча в лехата. Как мислиш, Тошка, какви са тия цветя в тази леха?
Антон смръщи чело.
— Под твоя прозорец ли? Не зная. Защо питаш?
— Много упорити цветя. „Нито вятър ги превива, нито буря ги поваля.“ Няколко години вече скачаме в тях, а те пет пари не дават.
— Интересно — каза Антон сериозно. Той си спомни, че и под неговия прозорец има леха с цветя, които „нито вятър ги превива, нито буря ги поваля“. Но той никога не им беше обръщал внимание.
Анка спря, почака го и му подаде шепа ягоди. Антон си взе само три.
— Вземи си още — каза Анка.
— Благодаря — отвърна Антон. — Обичам да ги бера една по една. А Дева Катя, общо взето, си я бива, нали?
— Зависи — каза Анка. — Когато всяка вечер на един човек му се казва, че краката му са ту кални, ту прашни…
Тя млъкна. Беше му чудно хубаво да върви с нея, да бъдат рамо до рамо из гората, да я докосва с голи лакти и да я гледа — колко е красива, сръчна и необичайно дружелюбна и какви големи сиви очи с черни мигли има.
— Да — каза Антон и протегна ръка да свали една блеснала на слънцето паяжина. — Нали нейните крака никога не са прашни. Разбираш ли, ако и тебе те носят на ръце през локвите, и ти няма да се окаляш…
— Че кой я носи?
— Хенрих от метеорологическата станция. Познаваш го, един здравеняк с бели коси.
— Вярно ли?
— Какво се чудиш? И дечурлигата знаят, че са влюбени.
Те пак млъкнаха. Антон погледна Анка. Очите на Анка бяха като черни цепнатинки.
— И кога я е носил? — попита тя.
— През една лунна нощ — без всякакво желание отвърна Антон. — Но да не вземеш да се раздрънкаш.
Анка се усмихна.
— Никой не те е бил през устата, Тошка — каза тя. — Искаш ли ягоди?
Антон машинално сграбчи ягодите от изцапаната със сок малка длан и ги напъха в устата си. Не обичам дърдорковците, помисли си той. Не мога да понасям плямпалата. Изведнъж намери аргумент.