— И тебе някога ще те влачат на ръце. Приятно ли ще ти бъде, ако хората започнат да плещят за това?
— Откъде ти скимна, че смятам да дрънкам? — разсеяно каза Анка. — Аз изобщо не обичам дърдорковците.
— Слушай, какво си наумила?
— Нищо особено — Анка сви рамене. След малко поверително му съобщи: — Знаеш ли, ужасно ми е омръзнало всяка вечер по два пъти да си мия краката.
Горката Дева Катя, помисли си Антон. Това не ти е сайвата.
Те излязоха на една пътечка. Пътечката водеше надолу и гората ставаше все по-тъмна и по-тъмна. Тук буйно растеше папрат и висока тучна трева. Дънерите на боровете бяха покрити с мъх и бели като пяна лишеи. Но със сайвата шега не бива. Един прегракнал глас, в който нямаше нищо човешко, неочаквано изрева:
— Стой! Хвърляй оръжието — ти, благородни доне и ти, дона.
Когато сайвата пита нещо, трябва веднага да и отговориш. С точно движение Антон събори Анка в папратта, търкулна се и залегна зад един гнил пън. Прегракналото ехо още кънтеше по дънерите на боровете, а пътеката беше вече пуста. Настана тишина.
Антон, легнал настрани, въртеше макарата и опъваше тетивата. Изтрещя изстрел и върху него се посипя смет. Прегракналият нечовешки глас съобщи:
— Донът е улучен в петата.
Антон запъшка и вдигна крак.
— Не в тази, в дясната — поправи го гласът.
Чуваше се как Пашка се киска. Антон предпазливо надникна иззад пъна, но в полутъмната зелена каша нищо не се виждаше.
В този момент се чу остро изсвирване и шум, сякаш падна дърво.
— Уау… — сподавено завика Пашка. — Милост! Милост! Не ме убивайте!
Антон веднага скочи. Насреща му из папрата заднишком излезе Пашка. Ръцете му бяха вдигнати над главата. Анкинмят глас попита:
— Тошка, виждаш ли го?
— Като на длан — одобрително отвърна Антон. — Не се обръщай! — викна той на Пашка. — Ръцете на тила!
Пашка покорно сложи ръце на тила и заяви:
— Нищо няма да кажа.
— Какво трябва да правим с него, Тошка? — попита Анка.
— Сега ще видиш — каза Антон и седна удобно на пъна, като сложи арбалета на колене. — Името! — изджавка той с гласа на Хекса Ирукански.
Пашка направи с гръб знак на презрение и неподчинение. Антон стреля. Тежката стрела с трясък се заби в клона над главата на Пашка.
— Охо! — извика Анкиният глас.
— Казвам се Бон Саранча — призна си Пашка с половин уста. — „И тука сигурно ще падне той — един от тези, дето бяха с него“.
— Известен насилник и убиец — поясни Антон. — Но той никога нищо не прави даром. Кой те изпрати?
— Изпрати ме дон Сатарина Безпощадният — излъга Пашка.
Антон презрително каза:
— Ей тази ръка сложи край на смрадливия живот на дон Сатарнна преди две години в оброчището „Тежките мечове“.
— Дай аз да му забия една стрела — предложи Анка.
— Съвсем забравих — бързо каза Пашка. — Изпрати ме всъщност Арата Красивият. Обеща ми сто жълтици за главите ви.
Антон се плесна по коленете.
— Ама че лъжец! — възкликна той. — Нима Арата ще се залавя с негодник като тебе.
— Все пак да му забия ли една стрела? — кръвожадно попита Анка.
Антон демонично се закикоти.
— Впрочем — каза Пашка — простреляна е дясната ти пета. Време е кръвта ти да изтече.
— А, друг път! — възрази Антон. — Първо, аз непрекъснато дъвча кора от бяло дърво и второ, прекрасните варварки вече превързаха раната ми.
Папратите се размърдаха и Анка излезе на пътечката. На бузата й имаше драскотина, а коленете й бяха изцапани с кал и зеленило.
— Време е да го хвърлим в блатото — заяви тя. — Когато врагът не се предава, той се унищожава.
Пашка пусна ръцете си.
— Ти изобщо не играеш по правилата — каза той на Антон. — Според тебе, все излиза, че Гекса е добър човек.
— Много разбираш! — каза Антон и също излезе на пътеката. — Сайвата не се шегува, мръсен наемнико.
Анка върна на Пашка карабината.
— Вие винаги ли така се стреляте? — попита тя със завист.
— Ами как? — учуди се Пашка. — Да не вземем да крещим: „Кх-кх. Бум-бум?“ В играта трябва да има елемент на риск.
Антон нехайно каза:
— Например често си играем на Вилхелм Тел.
— Редуваме се — добави Пашка. — Веднъж аз стоя с ябълката, друг път той.
— Така ли? — бавно каза тя. — Интересно ще бъде да ви погледам.
— С удоволствие — ехидно каза Антон. — Но няма ябълка.
Пашка се усмихваше до ушите. Тогава Анка смъкна от главата му пиратската кърпа и бързо я направи на триъгълен възел.
— Ябълката е просто условност — каза тя. — Ето ви отлична мишена. Да поиграем на Внлхелм Тел.