— Добър вечер, благородни дон — тихо каза той. — Моля да ме извините.
Румата се заслуша и попита:
— Какво има?
Безшумни засади не съществуваха. Скърцането на тетивата издаваше разбойниците, сивите щурмоваци неудържимо се оригваха от изпитата бира, баронските войскари лакомо сумтяха и дрънчаха с железните си оръжия, а монасите, ловци на роби, шумно се чешеха. Но в храстите беше тихо. Човекът явно не беше помагач на разбойници. Пък и не приличаше на помагач, беше нисък, пълен гражданин с евтин плащ.
— Ще ми позволите ли да тичам край вас? — каза той, като се кланяше.
— Тичай — каза Румата, като подръпна юздите. — Можеш да се хванеш за стремето.
Гражданинът тръпна редом с него. Той държеше шапката си, в ръка и на темето му лъщеше доста голяма плешивина. Търговец е, помисли си Румата. Сигурно обикаля бароните и търговците на едро и закупува лен или кълчища. Смел търговец обаче… А пък може и да не е търговец. Може би е книжник. Беглец. Прокуден. Сега нощем по пътищата ги има много такива, повече от търговците… А пък може да е и шпионин.
— Кой си ти и откъде идваш? — попита Румата.
— Казвам се Киун — тъжно каза гражданинът. — Идвам от Арканар.
— Бягаш от Арканар — каза Румата, като се наведе.
— Бягам — тъжно се съгласи гражданинът. Някакъв чудак е, помисли си Румата. Или все пак е шпионин? Трябва да проверя… Ами за какво всъщност е необходимо? Кому е притрябвало? Какъв съм аз, че да го проверявам? Дори не желая да го проверявам. Защо пък просто да не му повярвам? Върви си гражданинът, личи си, че е книжник, бяга, спасява живота си… Чувствува се самотен, страх го е, слаб е, търси закрила… И случайно среща един аристократ. Аристократите поради глупост и високомерие от политика не разбират, но имат дълги мечове и не обичат сивите. Защо пък гражданинът Киун да не намери безкористна защита от един глупав и надут аристократ! И край. Няма да го проверявам. Няма за какво да го проверявам. Ще си договорим, ще си убием времето и ще се разделим като приятели…
— Киун… — рече той. — Познавах един Киун. Търговец на билки и алхимик от Тенекеджийската улица. Да не си негов роднина?
— Уви, да — каза Киун. — Наистина далечен роднина, но те карат наред… до девето коляно.
— И закъде бягаш, Киун?
— Където и да е… Само по-далече. Мнозина бягат в Ирукан. Ще се опитам и аз да стигна в Ирукан.
— Да, така значи — рече Румата. — И ти си въобразяваш, че благородният дон ще те преведе през поста?
Киун не отговори.
— Или може би си мисилш, че благородният дон не знае какво представлява алхимикът Киун от Тенекеджийската улица?
Киун мълчеше. Май не казвам каквото трябва, помисли си Румата. Той се понадигна на стремената и подражавайки на глашатая от Кралския площад, извика:
— Обвинява се и е виновен в непростими престъпления против бога, короната и спокойствието.
Киун мълчеше.
— Ами ако благородният дон безумно обожава дон Реба? Ами ако от все сърце е предан на сивото слово и сивото дело? Или смяташ, че това е невъзможно?
Киун мълчеше. От тъмнината вдясно от пътя изникна пречупен силует на бесилка. Под напречната греда се белееше едно голо тяло, обесено с главата надолу. Е-е, пак нищо не изляза, помисли си Румата. Той дръпна юздата, хвана Киун за рамото и го извърна с лице към себе си.
— Ами ако благородният дон още сега те окачи до този скитник? — каза той, като се взираше в бялото лице с тъмни очни дупки. — Сам. Бързо и ловко. С едно здраво арканарско въже. В името на идеалите. Какво мълчиш, граматико Киун?
Киун мълчеше. Зъбите му тракаха и той леко се гърчеше в ръката на Румата като настъпен гущер. Изведнъж нещо падна с плясък в канавката край пътя и веднага, сякаш за да заглуши плясъка, Киун отчаяно извика:
— Беси ме де! Беси ме, предател!
Румата си пое дъх и пусна Киун.
— Пошегувах се — каза той. — Не се бой!
— Лъжа, лъжа!… — с хълцане мърмореше Киун. — Навсякъде лъжа…
— Стига, не се сърди — каза Румата. — По-добре прибери онова, което хвърли там, ще се намокри…
Киун постоя малко, като се олюляваше и хълцаше, после безцелно потупа с длани по плаща си и влезе в канавката. Румата чакаше, уморено прегърбен на седлото. Значи само така трябва, мислеше си той, значи другояче не бива… Киун излезе от канавката, като криеше в пазвата си някакъв пакет.
— Книги, разбира се — каза Румата.
Киун кимна отрицателно с глава.