Румата свали ръкавицата, замахна и прасна с нея жребеца между ушите.
— Дий, кранто! — каза той по руски.
Беше вече полунощ, когато влезе в гората.
Сега никой не можеше да каже точно откъде беше произлязло това странно име — Хълцащата гора. Съществуваше официално предание, че преди триста години железните роти на маршал Тоц, по-късно пръв Арканарски крал, си пробивал път през сайвата, преследвайки отстъпващите орди на меднокожите варвари и тук през почивките варели от кората на белите дървета питие, което предизвиквало неудържимо хълцане. Според преданието, маршал Тоц, обикаляйки една сутрин лагера, намръщил аристократическия си нос и казал: «Наистина непоносимо. Цялата гора хълца и се е вмирисала на пиво.» Оттогава уж гората започнала да се нарича Хълцаща.
Тъй или иначе, това беше съвсем обикновена гора. В нея растяха огромни дървета с твърди бели дънери, каквито не се бяха запазили никъде в империята — нито в Ируканското херцогство, нито пък в търговската република Соан, която отдавна вече беше превърнала всичките си гори в кораби. Говореше се, че имало много такива гори зад Червената северна верига в страната на варварите, но какви ли не неща се разказваха за страната на варварите…
През гората минаваше път, прокаран преди около два века. Пътят водеше към сребърните рудници и според феодалното право принадлежеше на бароните Пампа, потомци на един от сподвижниците на маршал Тоц. Ленното право на бароните Пампа струваше на арканарските крале дванайсет товара чисто сребро годишно, затова всеки нов крал, щом се възкачеше на престола, събираше армия и потегляше да превзема замъка Бау, където живееха бароните. Стените на замъка бяха яки, бароните храбри и всеки поход излизаше по трийсет товара сребро. След завръщането на разбитата армия арканарските крале всеки път отново потвърждаваха ленното право на бароните Пампа наред с другите привилегии, като например да си чоплят носа на кралската трапеза, да ходят на лов западно от Арканар и да се обръщат към принцовете направо по име, без да изреждат титлите и званията им.
Хълцащата гора беше пълна с неразгадани тайни. Денем по пътя на юг се точеха обози с обогатена руда, а нощем пътят беше пуст, защото малцина смелчацн се решаваха да минат по него при звездна светлина. Говореше се, че нощем от Дървото-баща се обаждала птицата Сиу, която никой не беше виждал и не можеше да види, защото беше необикновена птица. Говореше се, че големите космати паяци скачали от клоните върху шиите на конете и мигновено им прегризвали жилите, задавяйки се с кръв. Говореше се, че из гората скитал огромният древен звяр Пех, покрит с люспи, който дава потомство веднъж на дванадесет години и влачи подире си дванадесет опашки, от които блика отровна пот. А някой бил видял как посред бял ден пресякъл пътя прокълнатият от свети Мика глиган Ъ — едно свирепо животно, неуязвимо за желязо, но лесно пробивано с кост.
Тук можеше да се срещне и роб беглец със смолесто клеймо между плещите, мълчалив и безпощаден като косматия паяк кръвопиец. И прегърбен до земята магьосник, който събира тайни гъби за магьосническите си отвари, с които може да стане невидим, да се превърне в някое животно или да си направи втора сянка. Скитаха нощем край пътя и момчетата на Вага Колелото, и бегълци от сребърните рудници с черни длани и бели, прозрачни лица. Знахарите се събираха тук за своите нощни бдения, а буйните ловци на барон Пампа печеха по редките поляни крадени волове, набучени цели на шишове.
А почти в средата на гората, наоколо една миля от пътя, под грамадно, изсъхнало от старост дърво, се намираше схлупена колиба от грамадни греди, заобиколена със стена от дебели колове. Тя си стоеше тук от незапомнени времена, вратата й беше винаги затворена, а пред полуизгнилото преддверие стърчаха разкривени идоли, изрязани от цели дънери. Тази колиба беше едва ли не най-опасното място в Хълцащата гора. Говореше се, че тъкмо тук веднъж на дванадесет години идвал древният Пех, за да роди потомъка си, и пак тук, пъхвайки се под колибата, той издъхвал, така че мазето под колибата било пълно с черна отрова. А когато отровата потечала навън, щял да настъпи краят на всичко. Говореше се, че в бурни нощи идолите сами се откопавали от земята, излизали на пътя и давали знаци. Говореше се също така, че понякога от мъртвите прозорци пламвала нечовешка светлина, чували се звуци и димът от комина се издигал като стълб чак до небето.