Сега, когато пред мен е Стивън и ми се моли, усещам как се прокрадва мъничко суета. Суета! Зърнах образа си в огледалото и за секунда, само за миг, разбрах защо някой би положил всичките тези усилия, чак да си превърже ръката, за да му отделя няколко скъпоценни мига. Е, все пак не се правя на адски суетна — не казам, че разбирам защо някой би скочил в пропаст или би гладувал до смърт, или би се затворил вкъщи, за да слуша тъжна музика и да удави мъката си в бутилка уиски. Превръзката едва ли му е отнела повече от двайсетина минути, и то при условие, че не е особено вещ в тези работи. Като прибавим и пътя от Кентиш Таун, значи говорим за максимум четирийсет отнети минути — ниска цена и абсолютно нищожни усилия. Това едва ли би могло да се нарече фатално привличане, нали? Не, имам усет за съотносимост и въпреки че би било безумие от моя страна да предположа, че струвам повече от фалшива превръзка, то внезапно почувствах, че поне толкова струвам, а това е изцяло ново и несъвсем нежелано усещане.
Ако бях необвързана или пък ако това беше просто поредната ми връзка след многото други, то бих казала, че държанието на Стивън е най-малкото банално, плаши ме, или е дразнещо. Но не съм необвързана и парадоксалното последствие от това е, че се съгласих да се видя с него след работа.
— Наистина ли?
Звучеше изненадано, все едно осъзнаваше, че бе прескочил границата и при дадените обстоятелства никоя жена със всичкия си не би се навила да се срещне с него. За момент новопридобитата ми сексуална увереност беше накърнена.
— Наистина. Обади ми се по-късно по мобилния. Но моля те, върви си и ме остави да се занимая с някой, на когото наистина му има нещо.
— Да си махна ли превръзката? Да изглежда все едно си ме излекувала?
— Не се прави на шут. А може и да не куцаш на излизане.
— Прекалено ли е?
— Прекалено е.
— Ясно. Чао.
И с радостна крачка той излезе от стаята.
С хореографска стъпка, секунди по-късно, Бека влезе в кабинета — трябва да се бе разминала със Стивън по пътя.
— Трябва да говоря с теб — каза тя. — Дължа ти извинение.
— За какво?
— Случвало ли ти се е да лежиш в леглото и да не можеш да заспиш, накрая се опитваш да възпроизведеш наново предишни разговори и да ги запишеш? Все едно са диалози от театрална пиеса?
— Не.
Много обичам Бека, но започва да ме съмнява, че не е с всичкия си.
— А трябва. Голям купон е. Аз си ги пазя. От време на време ги преглеждам.
— Защо не накараш човека, с който си провела разговора, да идва у вас и да си прочита репликите на глас?
Погледна ме и направи гримаса все едно аз съм побърканата.
— Какъв ще е смисълът? Все едно. Сещаш ли се за последният път, когато ходихме на пица? Ами, аз, нали знаеш, записах разговора. Значи, спомних си всичко онова за брат ти. Но ти — не се смей — спомена ли нещо за изневяра?
— Тихо! — Затворих вратата.
— Господи! Така е, нали?
— Да.
— И аз не ти обърнах внимание?
— Да.
— Кейти, много съжалявам. Защо постъпвам така?
Направих гримаса, с която да й кажа, че не мога да й помогна.
— Добре ли си?
— Да. Долу-горе.
— И значи, за какво става въпрос?
Беше ми интересно да разкодирам интонациите в гласа й. А те се преплитаха. Имаше я, изразяващата момичешкото: „Уааа, искам всичко да чуя!“, но тя познаваше Дейвид, както и Том, и Моли, така че имаше елемент на предпазливост, на загриженост, а вероятно и на неодобрение.
— Сериозна ли е работата?
— Не ми се говори за това, Бека.
— Но преди искаше.
— Да, исках. Но сега вече не знам какво толкова да говоря за това.
— Защо го правиш?
— Не знам.
— Влюбена ли си?
— Не.
— Е, защо тогава?
— Не знам.
Но мисля, че всъщност знам. Ала Бека просто няма да ме разбере. А пък ако ме разбере, ще започне да ме съжалява повече, отколкото бих могла да понеса. Бих могла да й кажа за вълнението през изминалите няколко седмици и за другоземната замечтаност при правенето на любов. Но не бих могла да й обясня, че интересът на Стивън към мен, това, че го привличам, е единственото оптимистично усещане, което изпитвам. Прекалено жалко е. Нямаше да й хареса.