Притеснявах се за срещата ми със Стивън след работа, защото имах усещането, че навлизам в етап втори на нещо, а етап втори, изглежда, е потенциално по-сериозен от етап първи. Знам, разбира се, че етап първи е свързан с най-различни сериозни неща — най-малкото изневяра и измама, но това приключи, а и аз нямах нищо против. Мислех, че Стивън е нещо, което просто мога да махна от съзнанието си по същия начин, по който човек маха трохите от масата. Но пък ако наистина беше троха, която бях успяла да отстраня, то нямаше да дойде по този начин в кабинета, с фалшива превръзка на рамото. Започва все по-малко да прилича на троха и все повече да напомня на петно от вино или мазно леке, неприятно и доста видимо. Истината е, че ми беше притеснено, а се притеснях, защото нямаше да се срещна със Стивън с намерението да му кажа, че повече не искам да се виждаме.
Не исках да ме взима от работата, защото хората там са клюкари, така че се уговорихме да се срещнем в жилищния комплекс отсреща. За да избегнем вероятността да се разминем, уточнихме къщата, пред която да се срещнем. По пътя си мислех за човека с цирея, защото това, което правех, беше лошо, подлярско, а за да гледаш нечий цирей в ректалната област, трябва да си добър човек (освен, предполагам, ако не си много, много лош, в смисъл болен, извратен или первезен), така че, когато видях колата на Стивън, не бях особено фокусирана в това какво трябва да правя и как да се държа с него. Качих се и потеглихме към Кларкънуел, защото Стивън знаел някакъв тих бар в някакъв спретнат, нов хотел, а чак по-късно започнах да се чудя как човек, който работи за протестна организация в Камдън може да знае нещо за спретнатите нови хотели в Кларкънуел.
Но това беше място точно като за нас, дискретно, бездушевно, пълно с германци и американци, а и ти носят купичка с фьстъци с пиенето. Седяхме там известно време и едва тогава за пръв път осъзнах колко малко всъщност знам за този човек. Какво точно трябваше да правя? Мога да водя разговор с Дейвид за състоянието на взаимоотношенията ни, защото знам как да навляза в темата — господи, оставаше след толкова години да не мога! — но с него… Че аз дори не знам и името на сестра му! — тогава как да говоря с него дали да изоставя мъжа си и двете си деца?
— Как се каза сестра ти?
— Моля?
— Как е името на сестра ти?
— Джейн. Защо?
— Не знам.
Комай не помогна особено много.
— Какво искаш?
— Моля?
— От мен. Какво искаш от мен?
— В какъв смисъл?
Започваше да ме ядосва, въпреки че вероятно щеше да се изненада, ако знаеше, че досегашният му скромен принос към разговора — няколко пъти „Моля?“ и първото име на сестра му, предоставено вследствие на зададен от мен въпрос — би могъл да провокира подобна реакция. Просто не можеше да схване. Бях изправена пред вероятността от неминуемото разрушаване на всичко, свято в моя живот, или поне така ми се струваше, а той седеше и си пиеше марковата бира, с невиждащи очи за всичко друго, освен за удобството на заобикалящата го среда и радостта от присъствието ми. Всеки момент умирах от ужас да не би да се облегне на стола си и доволно да въздъхне: „Ах, че приятно!“ Исках мъка, болка, объркване.
— Имам предвид, че искаш да напусна дома си? Да отида да живея при теб? Да избягам с теб? Или какво?
— Ега ти!
— „Ега ти“? Само това ли ще кажеш?
— Честно казано, не съм мислил за това. Просто исках да те видя.
— Ами, може би трябва да помислиш.
— Точно сега ли?
— Нали знаеш, че съм омъжена, с деца?
— Е, да, но… — Въздъхна.
— Но какво?
— Но точно сега не ми се мисли за това. Предпочитам първо да те опозная.
— Какъв късметлия.
— Защо пък късметлия?
— Не всеки разполага с толкова много време.
— К’во, значи искаш да зачезнеш с мен и после да ме опознаваш?
— Значи искаш просто афера.
— Дали това е подходящият момент, за да ти кажа, че ще спя тук тази нощ?
— Моля?
— Взех си стая. За всеки случай.
Глътнах си питието и си тръгнах.
(— Това пък какво беше? — попита ме той на следващата ни среща, а и аз знаех, че ще има следваща среща, още докато влизах от таксито, което ме закара обратно при мъжа ми и семейството ми. — Защо така ме изостави в хотела? — И тогава изръсих някаква тъпа шега от сорта „за каква ме мислиш“, макар да нямаше, разбира се, нищо смешно в случая. Всичко беше прекалено тъжно. Тъжно беше, че не разбираше защо реагирам така на мазнярските му тузарски жестове, но по-тъжно беше, че накрая успях да убедя себе си, че човекът, способен да ги прави, играе значима и съществена роля в моя живот. Но за тьжни неща не разговаряме. Става дума за любовна афера. Прекалено голямо забавление.)