— Какво ти става? — питам го аз.
— Нищо.
— За какво си ни зяпнал така?
— Искам да разбера дали се развеждате.
Ако това беше на кино, щях да поднасям към устните си чаша кафе, думите на Том щяха да предизвикат силно, смешно задавяне и кафето щеше да потече през носа ми върху блузата. Но в действителност, слагам парче хляб в тостера и съм с гръб към него.
— Защо да се развеждаме?
— Някой ми го каза в училище.
Произнесе го без какъвто и да е намек за оплакване. Акс някой в работата ми каже, че се развеждам, без да съм имала преди това семейни неприятности, щях преди всичко да се притесня за това кой е източникът на информацията. Но детството, разбира се, е време, когато информацията хвърчи към века от всички страни, и за Том е все едно дали е чул новината от майка си и баща си или от малкия Били от втори „в“ клас.
— Кой някой? — попита Дейвид с малко повече от обичайната си агресивност, издавайки се като източник на изпуснатата информация.
— Джо Солтър.
— Кой, по дяволите, е Джо Солтър?
— Едно момче от училището.
— Него това какво го интересува?
Том свива рамене. Той не се интересува от Джо Солтър. Интересува се дали Дейвид и аз се разделяме. Разбирам го.
— Не се развеждаме, разбира се — казвам аз. Дейвид ме гледа с чувство на триумф.
— Тогава защо Джо Солтър каза, че се развеждате? — пита Том.
— Не знам — отвръщам аз. — Но щом не се развеждаме, няма никакво значение какво казва Джо Солтър, нали?
До преди три минути не бях чувала въобще името Джо Солтър, но вече ми се гади от него. В съзнанието ми се появява образът на самодоволно, зло русо момченце, което за всички, освен за съучениците си, а сега и за мен и Дейвид, които сме надзърнали в злобната му душичка, прилича на ангелче.
— Искам да кажа, ние знаем по-добре от него дали се развеждаме или не. А ние си оставаме женени, нали така, Дейвид?
— Щом казваш. — Това наистина му доставяше удоволствие и не бих могла да кажа, че му се сърдя.
— А дали някога ще се разведете? — пита Моли.
Господи! Сега вече разбирам колко духове има в бутилката и защо на човек и през ум не трябва да му минава да я отваря за нищо на света.
— Нямаме такива планове — казам й аз.
— Ние с кого ще живеем, ако се разведете?
— Ти с кого искаш да живееш? — пита Дейвид.
Дори и най-глупавите книги за отглеждане на деца не препоръчват този въпрос.
— Татко! — казва Моли. А после, като си помисля, добавя: — Но без Том.
— Том може да отиде да живее с мама. Така ще е справедливо.
— Татко се шегува — казвам аз бързо на Том, но подозирам, че белята вече е станала.
Дейвид успя да раздели брат от сестра, дъщеря от майка и син от баща за една купа царевични пръчици време. А аз току-що обещах да не се развеждам с него. „Дуу!“, биха ни освиркали брат ми, синът ми и Хомър Симпсън.
По мое настояване Дейвид дойде в кабинета около обяд и отидохме в едно мърляво кафене зад ъгъла, за да обсъдим това, което се бе говорило на закуска. Дейвид не изпитваше никакви угризения. (И по-скоро би могъл да се нарича: Дейвид Безкахърния, така, както Джеймс Бонд 007.)
— След като не се развеждаме, какво лошо може да има? Това е една напълно хипотетична ситуация.
— Хайде, Дейвид. Можеш да се държиш и по-достойно.
— По-добре ли? Че какво правя?
— Залагаш клопки.
— Какво, имаш предвид частта, „щом не се развеждаме“ ли? Това клопка ли се води?
— Искаш да кажа: „Да, но може и да не…“ И тогава ще започнеш да ми натякваш, че съм непоследователна и че на теб казвам едно, а на децата друго.
От известно време насам посрещам с известно възмущение словесните мини, които Дейвид залага, толкова са очевидш (Та какво чудно може да има, че авторът на Природна козметика е точно толкова предвидим при разговор, колкото и когато пише!). Но очевидно съм се отпуснала, защото Дейвид се хвана за последната ми забележка с хъс, който показва, че се е надявал точно това да кажа.
— Чакай, чакай. Ти какво ми каза, когато ми се обади от| Лийдс?
— Нищо… Е, казах ти, но просто исках…
— Не. Кажи какво каза?
— Знаеш какво.
— Повтори го.
— Няма защо да правиш това, Дейвид. Знаеш какво казах тогава и знаеш какво казах на децата тази сутрин.
— И това последователност ли го наричаш?
— Мога да разбера, че от твоя гледна точка може и да изглежда непоследователно.
— А как изглежда от твоята гледна точка? Защото наистина ми е интересно. Искам да знам как заявката за развод, последвана от изказането, че всъщност не искаш такъв, може да изглежда нещо друго.