— Не е там работата.
И наистина мисля така. Искам да разбера как може да кара дъщеря ни да избира между единия и другия си родител и защо беше така невъобразимо жесток към Том. Защо е споделял с родителите на момчета на име Джо Солтър или с приятелите на родителите на момчета на име Джо Солтър, или дори със самите момчета на име Джо Солтър нашите брачни проблеми? Съвсем справедливо е да искам да знам това, както е напълно справедливо той да иска да знае защо му казах, че искам да сложим край на брака ни, очевидно съвсем изненадващо, но всъщност това беше просто разговор по обяд. Изведнъж ми се стори, че не един обяд, а цял живот да говорим, пак няма да ни стигне времето, защото, ако разговорът по време на закуската можеше да се раздели на много малки парченца, никое от които не би могло да се върне обратно на същото място, то на колко малки парченца бихме могли да разделим последния четвърт век? Той каза, а аз казах, и той каза, а аз казах, и той мислеше така, а аз мислех иначе, и той направи това, а аз направих онова, и… Не трябваше да става така. Това не е начинът, по който се очаква да вървят нещата. Ако нещата бяха така, както ние мислехме да ги направим, нямаше да има за какво да спорим, защото щяхме всичко да сме обмислили и направили, но единственото, което успяхме да направим с общи усилия, е, че създадохме невероятна каша и просто не виждам как…
— Дейвид, просто не виждам как можем да се измъкнем от тази каша.
— Сега пък за какво говориш?
Опитвах се да произнеса думите — онези думи, които бях казала веднъж и от които се отказах тази сутрин, — но за щастие те не понечиха да излязат от устата ми и вместо това започнах да плача, да ридая неутешимо, докато Дейвид не ме изведе от кафенето на улицата.
По всичко личи, че полудявам, но от друга страна съм просто объркана и нещастна, а от трета — си мисля, че знам какво искам, но не мога да се реша да направя крачката заради болката, която това щеше да причини, и напрежението между тези две състояния ме кара да се пръсна. Но когато Дейвид ме докосва по този начин, с нежност, с обич и грижа, всичко се отдалечава на светлинни години, изчезва, и аз просто искам да бъда с него и с децата до края на живота си. Не искам да се докосна до Стивън, не искам да се карам заради това, което Дейвид може да е казал, а може и да не е казал на други хора или заради това, което съвсем определено каза на Том и Моли. Просто искам през деня да си работя работата, вечер да гледам динозаврите, а през нощта да спя с Дейвид. Нищо друго няма значение. Всичко, от което се нуждая, е да задържа чувствата му и ще съм добре.
Сядаме за малко в колата и Дейвид ме оставя да се наплача.
— Не мога да позволя това да продължава — казва той.
— Няма. Това е краят.
— Искаш ли да ми кажеш какво всъщност става?
Типично за Дейвид. Типично за всеки мъж. За да бъде някой в такова състояние, нещо е трябвало „да стане“… Само дето е напълно прав, разбира се, нещо наистина става, нещо, което без съмнение допринася за това да се чувсвам напоследък толкова нещастна. Изведнъж, дали заради решението за динозаврите, или защото Дейвид беше мил с мен, а и заради убеждението, че сълзите означават край на всичко това, струва ми се, бе съвсем ясно какво трябваше да направя и да кажа.
— Дейвид… срещам се с един човек.
Казах му, защото вече не се срещах повече с този човек и защото вътре в себе си знам какво искам и че това по някакъв начин ще се предаде и на Дейвид. Не ми идва наум дори и за миг, че моето признание означаваше за Дейвид начало, а не край на нещо и това, че ме познава вече двайсет и пет години, въобще не значи, че ме познава или ме разбира точно в този момент. Той не каза нищо известно време.
— Може ли тази вечер да си дойдеш направо вкъщи? — попита накрая.
— Да. Добре. Разбира се. Ще говорим тогава.
— Няма за какво да говорим. Но искам да направя нещо за екземата на Моли и ще трябва ти да гледаш Том.
Играя една игра със самата себе си, само за да видя как ще се почувствам. Играта е нещо такова. Не седя в кухнята на семейния дом и не гледам как синът ми си пише домашното, а в кухнята на един малък апартамент наблизо. В играта това е мястото, където живея сега, след раздялата. Моли не е тук, защото сега тя не ми говори и обвинява мен за случилото се (Дейвид сигурно й е представил доста едностранчива версия за събитията) и всеки път, когато се опитам да я заговоря, тя ми обръща гръб. Ужасната шега на Дейвид за разделяне на семейството на две, точно по средата, се е превърнала в прозаично и вярно предсказание.