В някои отношения тази игра е полезна. Защо например съм избрала да смятам тази кухня за нечия друга кухня? Защо ми е толкова трудно да си представя, че в случай на разпадане на семейството аз ще остана в дома ни? Не само защото аз съм виновната страна (въпреки че има смекчаващи вината обстоятелства и че не съм чак толкова виновна, както и че бракът ми е брутален и деградирал, в известен смисъл, макар всьщност да става дума за по-мека, дребнобуржуазна версия на бруталност и деградация) — така е, защото аз издържам дома. Дейвид води децата на училище. Дейвид им приготвя храната и следи как си пишат домашните. Дейвид ги прибира от къщите на приятелите им — приятели, които аз никога не съм виждала. Ако Дейвид и аз се разделим, моето напускане ще причини минимално объркване, докато ако той си отиде, не знам как бихме я карали. Аз съм мъжът. Аз съм бащата. Не защото имам работа, а защото Дейвид всъщност няма и заради това главно той се грижи за дома. Ето защо ми е толкова лесно да си представя, че аз се изнасям — защото бащите са тези, които винаги се изнасят от къщи. И ето защо е толкова лесно да си представя, че Моли не ми говори. Тя никога няма да ме предпочете пред Дейвид, а и във всеки случай дъщерята винаги отказва да говори на баща си, след като е открила, че той има някаква извънбрачна връзка. Ето как върви всичко това, цялата тази фройдистка история. Прекалено ли е да се предположи, че Моли може да проявява ревност към мен?
— Том?
— Да.
— Как мислиш за мен — като за татко или като за мама?
— Какво?
— Недей много-много да мислиш, кажи ми първото, което ти дойде наум.
— Мама.
— Сигурен ли си? Не ти ли трябваха няколко секунди мислене, защото се почувства объркан?
— Не. Мисля за теб като за мама, а за татко като за татко.
— Защо?
— Мамо, наистина съм зает — отряза ме той и поклати тъжно глава.
Моли страда от екзема още от времето, когато беше съвсем малка. Излиза й навсякъде — по ръцете, по краката, по корема — и никакви мазила, диети или хомеопатични лекарства не можаха да й помогнат досега. Преди да тръгне на училище тази сутрин й намазах ръцете, целите покрити с болезнени на вид пукнатини, с много силен и вероятно много вреден стероиден крем. Но когато се върна вкъщи днес, тя изтича през антрето и ми показа ръцете си — върху тях не беше останала и следи от екземата. Повдигнах дрехите й — на корема също нямаше нищо. Показа ми краката си отзад и там също нямаше нищо! Стомахът ме бе присвил, когато чух, че Моли и Дейвид влизат. Ужасявах се от това, което може да ми донесе тази вечер, но единственото, за което говорихме всички, е какво е станало с червените напукани места по кожата на Моли. (И щом екземата на Моли е по-важна от моята изневяра, какъв изобщо е смисълът от изневярата?)
— Това е невероятно — казах аз.
— Той само докосна мястото и всичко изчезна — каза Моли. — Направо можах да видя как изчезва.
— Не само го докосна — каза Дейвид, — използва и някакъвкрем.
— Нищо не използва, татко. Аз гледах. Нищо не направи. Просто го докосна.
— С крема.
— Само го докосна, мамо.
— Кой само го докосна?
— Диджей Добрата новина.
— А! Диджей Добрата новина. Трябваше да се сетя. Има ли нещо, което той да не може да направи?
— Просто спомена, че добре се справя и с екземи — каза Дейвид. — Затова си помислих, че няма да е лошо да опитаме.
— Гърбове и екземи. Доста странна комбинация от специалности.
— Той оправи и главоболието на татко — каза Моли.
— Какво главоболие? — попитах аз Дейвид.
— Ами просто… просто най-обикновено главоболие. Случайно споменах, че имам главоболие и той… помасажира слепоочията ми. Стана ми добре.
— И така. Глава, екзема, гръб. Той е истински магьосник, нали? И още двеста лири, а?
— А не смяташ ли, че си струва.
Изсумтях, макар че не знаех какво искам да изразя със сумтенето си. Не знам защо се държа така. Бих платила и два пъти по толкова, за да видя Моли по-добре, но изкушението да се озьбиш е непреодолимо, независимо от обстоятелствата.
— Трябва да отидеш, Том — каза Моли. — Страхотно е! Ставаш целият топъл.
— От крема е — повтори Дейвид. — Направи същото с гърба ми.
— Не е използвал никакъв крем.
— Татко, защо непрекъснато повтаряш, че използва крем, като не е така?
— Ти не можеше да видиш какво прави.
— Видях. А освен това знам какво е усещането от крем. Едно такова хлъзгаво…
— Дий! — възкликна Том.
(За сведение на незапознатите с на пръв поглед безсмислените възклицания на предпубертетите, „Дий!“ е съвсем различно от „Дуу!“. Така, както разбирам, второто е признание на говорителя за собствената му глупост, докато първото означава, че някой друг е глупакът. Първото възклицание се придружава от страшно противна гримаса — присвити очи, озъбване — целта е да се покаже глупост.) Моли не му обръща внимание.