— Мислила ли си къде ще живееш? — попита ме той, все още съвсем необезпокоен от всичко това.
— Не, разбира се, че не. Казваш ми, че аз съм човекът, който трябва да се махне, така ли?
Дейвид само ме погледна, и то с поглед, дотолкова преизпълнен с презрение, че ми се дощя да избягам от всичко — от съпруга си, от дома си, от децата си — и никога да не се връщам.
Добър човек съм. В повечето отношения. Но започвам да мисля, че да бъдеш добър човек в повечето отношения, не е нещо кой знае какво, ако си лош дори само в едно. Защото повечето хора са добри, нали? Повечето хора искат да помагат на другите и ако работата им не им дава такава възможност, те просто правят каквото могат — стоят на телефона на самарянките един път в месеца, участват в спонсорирани състезания или изпращат пари на роднини в провинцията. Не си струва да ви казвам, че съм лекар, защото съм лекар само през работните дни на седмицата. Аз спях с мъж, който не ми беше съпруг, само в извънработно време — не съм толкова лоша, че да правя това през работно време — а в момента това, че съм лекар, не може да послужи за компенсация, колкото и циреи по ректуми да преглеждам.
Четири
Дейвид ми каза, че ще прекара няколко нощи извън къщи. Не ми каза къде и не ми остави номер — взе мобифона ми със себе си в случай на проблем в семейството, — но предполагам, че е отишъл при приятеля си Майк (разведен, местен, с добра работа, хубав апартамент, спалня за гости). Преди да тръгне, ми съобщи, че имам четирийсет и осем часа, за да говоря с децата. Неизказаният смисъл бе, че след като им кажа колко лоша съм била, ще си опаковам багажа и ще си тръгна. Първата нощ въобще не можах да спя и имах чувството, че никога няма да мога да си почина, докато не намеря отговор на всеки един от въпросите, които се мятаха из главата ми като риби в мрежа на траулер. Повечето от тези въпроси (Ще ми разреши ли Дейвид да идвам да гледам програмата за динозаврите в понеделник вечер?) се задушиха и умряха. Един-два, по-важните обаче, отказаха да напуснат черепната ми кутия. Ето един от тях: какви права имам в случая? Виждате ли, аз не исках развод. Е добре, знам, че исках преди, когато не знаех какво означава това и когато не знаех какво чувствам, когато не знаех колко ужасно ще изглежда тази перспектива, но сега не искам и съм (почти) сигурна, че ще направя (почти) всичко, за да върна брака си в нормалните релси. И щом това е така, защо трябва да казвам на децата? Ако той не вижда никаква възможност за помирение, защо аз да му върша мръсната работа?! Какво ще стане, ако просто не си тръгна? Какво ще направи тогава? Обикалям отново и отново по тази, другата окръжност — ние никога няма да се измъкнем от настоящата каша, нещата са отишли вече твърде далеч, каквото и да се случи, нещата винаги ще бъдат ужасни, по-добре е да се измъкна сега… И| през всичкото това време някъде вътре в себе си усещам, че никога няма да мога да седна и да кажа на децата си, че ги напускам.
— Къде е татко? — пита Моли на другата сутрин.
Моли винаги задаваше този въпрос, а сега има и особено право след соломоновското решение на Дейвид онзи ден. Докато Том просто бе загубил интерес.
— Отиде някъде по работа — казах аз, сякаш Дейвид изведнъж бе станал съвсем друг човек.
Това е отговор, породен от безсъние, защото той по никакъв начин не може да се върже с начина на живот и работата на Дейвид. Последните няколко години децата непрекъснато го слушат как мърмори, дори когато трябва да отиде до фотокопирната машина долу, в будката за вестници. Е, как тогава той изведнъж се превръща в човек, който отсяда по хотели в най-големите столици на Европа и закусва пълноценно като немец?
— Той не работи — небрежно отбеляза Том.
— Не, работи — настоя Моли мило и лоялно.