— Е, и какво работи тогава?
Том може да предпочита мен пред баща си на моменти, но смятам, че неспособността му да се въздържа от проява на жестокост при удобен случай, не е наследил от мен.
— Ти защо винаги си толкова гаден с татко?
— Какво гадно има в това, че съм попитал какво толкова работи?
— Защото знаеш, че татко няма работа и нарочно го натякваш.
Том ме погледна и поклати глава.
— Не те бива да спориш, Моли.
— Защо?
— Защото ти току-що каза, че татко няма работа. Точно това казах и аз, а ти ми казваш, че съм гаден.
Моли млъкна, поразмисли малко и каза на Том, че го мрази и отива да се приготви за училище. Горкият Дейвид! Дори и най-твърдата му поддръжница не е в състояние да убеди самата себе си, че той върши нещо напомнящо истинска, подходяща за баща работа. Ако бях от родителите с правилно мислене, щях да се включа в разговора и да обясня, че татковците могат да работят най-различни неща, но в момента толкова силно ненавиждах Дейвид, че не пожелах да си направя този труд.
— Така че, къде е всъщност? — попита ме Том.
— Отиде за известно време при един приятел.
— Защото се развеждате ли?
— Не се развеждаме.
— Тогава защо ще ходи при приятели?
— Ти си прекарвал известно време при приятели, нали? И не си се развеждал.
— Аз не съм женен. И когато отивам при приятел, аз ти съобщавам, че отивам и казвам „довиждане“.
— Това ли те притеснява? Че не ти е казал къде отива?
— Хич не ми пука дали ми е казал или не, но знам, че нещо не е наред.
— Ние с баща ти имахме малка разправия.
— Ето, развеждате се.
Би било толкова лесно да кажа сега нещо. Не лесно в смисъл на удобно, а лесно в смисъл на логично, естествено, подходящо за момента, правилно, но много трудно от гледна точка на сменяне на скоростта. Том разбира, че нещо става. Така или иначе в някакъв момент ще трябва да им кажа. Във всеки случай Дейвид може и сам да им каже, веднага щом се върне вкъщи.
— Том! Колко пъти трябва да повтарям едно и също! И кога смяташ да се приготвиш за училище?
Той ме изгледа продължително, после се завъртя рязко на пети, за да демонстрира яд, но не и неподчинение. Исках да си отида в кабинета и да работя, работя. Исках денят да бъде по-неприятен и натоварен, от който и да е друг работен ден, съществувал някога, така че в края му да съм си възвърнала поне част от моето собствено аз. Исках да преглеждам задръстени ректуми и църкащи гной циреи и всякакви други неща, които могат да накарат останалия свят колективно да повърне, и се надявам, че като направя това, ще се почувствам отново добър човек. Може би лоша майка, лоша съпруга — без съмнение, но — добър човек.
По пътя за работата изведнъж ме обхвана паника, че Стивън може да ми се обади по мобифона, затова му звъннах веднага щом влязох. Настоя да знае какво става, но на мен не ми се говореше за това. Поиска да ме види и накрая стана така, че си уреждих среща с него и наех гледачка за децата.
— Къде отиваш? — попита ме Том, докато се обличах за излизане.
— Да пийна нещо с един приятел.
— Кой приятел?
— Не го познаваш.
— С гаджето си ли?
Моли явно си помисли, че това е най-смешният въпрос, който е чувала някога, но Том не се шегуваше. Той чакаше отговор на въпроса си.
— Какво искаш да кажеш, Том?
От Том започват да ме побиват тръпки. Имам чувството, че всеки момент ще опише Стивън и ще ми каже името му.
— Е, как се казва този приятел тогава?
— Стивън.
— А как се казва жена му?
— Той не е… — Хваната бях в клопката на едно десетгодишно дете. — Той не е женен. Приятелката му се каза Виктория.
Хрумна ми, защото на корицата на списанието върху кухненската маса имаше снимка на Виктория Адамс и Дейвид Бекам. Ако Том ме беше попитал това сутринта, когато не бях особено на себе си, сигурно щях да кажа, че приятелката на Стивън се казва Пош Спайс.
— И тя ли идва с вас?
— Надявам се. Много е симпатична.
— Мислиш ли, че той ще се ожени за нея?
— Нямам представа, Том. Ще го попитам тази вечер, щом настояваш.
— Да, ако може.
— Добре.
Почти не си струва да говоря за останалата част от вечерта, до такава степен досадно предсказуема бе. Стивън ми прави комплимент, аз се чувствам желана и това ме стимулира. Видях, като че ли за първи път, колко нещастна ме кара да се чувствам бракът ми с Дейвид и си тръгнах за вкъщи с желанието да се измъкна от всичко това. Когато се прибрах, Дейвид ме чакаше и всичко пак се обърна с главата надолу.
Уплаших се, когато го видях седнал там и първоначално страхът ми ме успокои, защото без съмнение това означаваше, че в брака ми имаше преднамерена жестокост и следователно Кентърбърийският архиепископ щеше да одобри развода ми. Но след малко размисъл си дадох сметка, че жестокостта е много по-малко приемливо обяснение за страха ми от други фактори: съществуването на Стивън, да речем, или това, че не съумях да обясня на децата какво става и усетих как одобрението на архиепископа изчезва яко дим.