Харесах пиесата от началото до края. Просто я изпих така, както човек, страдащ от дехидрация, изпива чаша леденостудена вода. Обичам нещо да ме накара да забравя за миг работата ми и брака ми. Харесах остроумието и сериозността й и си обещах за милионен път да храня по този начин душата си по-редовно, макар да знаех, че сутринта ще се събудя с недочетения роман върху лицето си. Почти толкова време прекарах и да хвана Дейвид в профил, докато той същевременно гледаше към сцената. Станало бе без съмнение нещо странно, защото лицето на Дейвид наистина отразяваше вътрешната му борба да изпита удоволствие от вечерта — виждаше се по очите му, по устните, по челото. Предишният Дейвид искаше да се мръщи, да се надува и да прави гримаси, изразяващи презрение към всичко; новият решително се стараеше да изпита удоволствие от гледането на новата, блестяща творба на един от най-големите драматурзи в света. Понякога тези му усилия се свеждаха до просто подражание — когато се сещаше, си разрешаваше да се смее, когато и останалата публика се смееше, макар че някак не нацелваше точно времето и в резултат на това ми напомняше Том и Моли, когато като съвсем малки се мъчеха да пеят в хор с другите, — а понякога правеше и опит за самоизява, като например кимване с глава тук, лека усмивка там, които да стимулират изчерпания му капацитет от доброжелателност в противовес на злорадо удоволствие. А понякога изпускаха някоя реплика, която довеждаше до краткотрайно изражение на раздразнение и злъч. (Аз така добре познавам злъчта на Дейвид, че мога да кажа кой тип реплика може да я предизвика — обикновено от типа, който ласкае претенциите за интелектуалност на публиката, кара я да има чувството, че ако не се разсмее, ще покаже собственото си невежество. Аз също не обичам този тип реплики, но това не ме кара да искам да взема пистолет и да избия хората.) Но дори и в тези случаи изражението му е такова, като че ли невидими ръце грабват лицето му и тутакси отново му придават правилната форма, изглаждат го, карат Дейвид да прилича на човек, който е платил значителна сума пари, за да прекара приятно, и затова е решен точно това да прави. Толкова е нетипично за него, че чак ме побиват тръпки.
Излязохме навън на студа все едно сме просто още една двойка театромани и аз не се сдържах да попитам:
— Хареса ли ти?
— Да. Много.
— Наистина? Много?
— Да.
— Но ти мразиш театъра.
— Мисля… мисля, че само съм си въобразявал, че мразя театъра. Това е, това е бил предразсъдък, който просто не съм анализирал достатъчно.
— Трябва много да внимаваш.
— Защо?
— Ако започнеш внимателно да анализираш предразсъдъците си, скоро нищо няма да остане от теб.
Той се разсмя доброжелателно и продължихме да вървим. Потърсихме такси, както винаги правим, когато прекарваме вечер в Уест Енд — отиваме с метро, но се поглезваме на връщане. Аз изведнъж усетих нужда да видя такси със зелена светлина веднага, на секундата, защото бях изморена и объркана. Мисълта, че може да ми се наложи да се блъскам по ескалаторите с тълпата петъчни пияници, ме ужасяваше.
И тогава изведнъж стана нещо странно. Нещо се бе случило с Дейвид. Промяната в него се дължеше на нещо друго, а не просто на вглеждане в себе си и усилие на волята. Минавахме покрай бездомник, увит в спален чувал в един вход, и Дейвид пребърква джобовете си, очевидно за някакви стотинки. (Нека да съм справедлива към Дейвид — той винаги прави това. По някакво чудо няма специално отношение към бездомните.) Нищо не намери и затова ми поиска портмонето, като ми се извини и отново ми повтори защо мислел, че си носи неговия, а пък се оказало, че не го носи. Изобщо не помислих и му го дадох, а той подаде на бездомника всичко, което имаше в него — около осемдесет лири в банкноти, защото този ден теглих от банкомата. Доколкото разбрах, ние оставахме без грош.
— Какво правиш?
Издърпах банкнотите от ръцете на бездомника. Двойка минувачи с програмата на Стопард в ръце се спряха, когато видяха, че взимам парите на бездомен човек, а аз инстинктивно изпитах желание да им обясня, че съм лекар. Дейвид ми грабна парите, отново ги даде на момчето и се опита да ме избута надолу по улицата.
— Дейвид, какво правиш? Нямаме пари дори за метрото до в къщи — опитах се да се съпротивлявам.
— Задържах пет лири.
— Исках да вземем такси.
Двойката продължаваше да ни наблюдава и аз не харесах нотката на хленч в гласа си.
— Обзалагам се, че и това момче иска да си вземе такси — каза Дейвид с влудяващо сладък глас. — Но не може.
— Е, добре, но къде, по дяволите, може да отиде той с такси? — креснах аз. — Той няма къде да отиде. Затова спи тук.