— Така ми е писнало от всичко това, Дейвид.
— От кое?
— От това. От непрестанните ни спорове. От дългото мълчание. От неприятната атмосфера. Цялата тази… жлъч.
— А, от това. — Поднесено по такъв начин, все едно отровата във брака ни просто е прокапала през някаква дупка в тавана, която той все се кани да замаже. — Ами, да. Вече е късно.
Поех дълбоко въздух, повече за себе си, не толкова за него, така че този път оставих слушалката близо до ухото си.
— Може би не е.
— Какво искаш да кажеш?
— Наистина ли искаш да прекараш остатъка от живота си по този начин?
— Много ясно, че не искам. Някаква алтернатива ли предлагаш?
— Ами, изглежда, да.
— Защо не я споделиш?
— Знаеш за какво става въпрос.
— Разбира се, че знам. Но искам ти първа да го кажеш на глас.
На този етап вече не ми пукаше.
— Искаш ли да се разведем?
— Искам да се документира, че не го казах аз.
— Добре.
— Ти, а не аз.
— Аз, а не ти. Стига, Дейвид. Опитвам се да говоря за един тъжен факт, който засяга зрели хора, а ти продължаваш да тьрсиш начини да печелиш точки.
— За да мога да кажа на всички, че ти си тази, която поиска развод. И то, ей така, за нищо.
— О, да, определено за нищо, нали? Мисълта ми е, че предвид безкрайното ни блаженство, нямаше как да се усети, че нещо не е наред. А и това ли е важното за теб? Да кажеш на всички? За теб това ли е основното?
— Щом свършим, веднага хващам телефона. Искам да пусна моята версия, преди да си пуснала своята.
— Ами тогава, просто няма да затварям телефона.
И тогава, когато вече ми се гадеше и от мен, и от него, и от всичко, което двамата представлявахме, направих точно обратното — затворих телефона. По тази причина накрая се озовах в хотелска стая в Лийдс, където се въртях, мъчейки се да проследя различните моменти от разговора ни, като от време на време пусках някоя и друга ругатня — резултат от безсилието ми да заспя. Непрекъснато палех и гасях лампата и телевизора и общо взето правех живота на любовника ми ад. А предполагам, че и него ще трябва да го вместим все някъде в сценария на филма. Ожениха се, той стана дебел и намусен, тя стана отчаяна и намусена и си намери любовник.
Уверявам ви, не съм лош човек. Лекар съм. Една от причините да искам да стана лекар беше, че мислех, че ще е добра работа — в смисъл хуманна, а не високоплатена или престижна. Харесваше ми как звучи: „Искам да съм лекар“, „Аз съм квалифициран лекар“ или „Аз съм семеен лекар с практика в Северен Лондон“. Струваше ми се, че ме прави точно такава, каквато исках да бъда — професионалист, един вид мъдра, но не и неотразима, почтена, зряла, грижовна. Да не си мислите, че човек като е лекар, не се интересува от това как изглежда? Разбира се, че ме интересува. Все едно. Аз съм добър човек, лекар, а пък лежа в едно легло с мъж, когото не познавам особено добре, казва се Стивън, и току-що съобщих на съпруга си, че искам развод.
Както се и очаква, Стивън също не спеше.
— Добре ли си? — попита ме той.
Не смеех да го погледна. Преди два-три часа ръцете му бяха навсякъде по мен, а и желаех да са там, но в момента не го искам в леглото си, в стаята в Лийдс.
— Малко съм изнервена. — Станах и започнах да се обличам. — Ще изляза да се поразходя.
Стаята беше наета от мен, затова взех ключа със себе си, но още в момента, в който го сложих в чантата си, ми стана ясно, че няма да се върна. Искам да съм вкъщи, да крещя, да плача, да се чувствам гузна за объркването в живота на децата ни, което ще създадем. Здравната служба плаща стаята. Въпреки това Стивън ще трябва да поеме минибара.
Един-два часа карах по пътя, след което спрях пред едно кафене за чаша чай и понички. Ако това беше филм, нещо щеше да се случи по пътя към къщи, нещо, което да илюстрира и подсили значимостта на пътуването. Щях да се запозная с някой или да реша да стана нов човек, или да извърша престъпление, или дори да бъда отвлечена от престъпник. Някой деветнайсетгодишен, пристрастен към дрогата, слабообразован, който се оказва по-интелигентен, че дори и по-грижовен от мен, макар аз да съм лекар, а той — въоръжен обирвач. И той ще научи нещо от мен, и аз — от него, след което ще продължим по своите пътища, незримо, но дълбоко помъдрели от краткото ни запознанство. Но както казах и преди, това не е филм и затова си изядох поничките, изпих си чая и се качих обратно на колата. (Защо все говоря за филми? За последните две години съм ходила само два пъти на кино, като и в двата филма главни герои бяха някакви рисувани насекоми. Съвсем възможно е по-голямата част от филмите, които ги дават в днешновреме, да са именно за жени, които безпроблемно пътуват от Лийдс за Лондон, и някъде по магистралата M1 спират за чай и понички.) Пътят ми отне едва три часа, със все поничките. В шест часа, вече си бях вкъщи, където заварих един заспал дом, който, както успях да забележа, беше започнал горчиво да вони на поражение.