Ами милата женица, която ни четеше съобщенията? Дали някога се е чувствала обезнадеждена от едвам кретащото й разнебитено от грижи стадо? Мисля, че усетих нотка на умора, може би дори отчаяние по време на апела й за желаещи за подреждане на цветята, но пък може би това беше, защото цветарството не беше по нейната част.
Ала проповедите определено бяха по нейната част — по един наелектризиращ и ужасяващ начин. Пое си дълбоко въздух, фокусира погледа си върху нас и след това извика „1-2-3-4 ТАМ, ПРИ ЗЛИТЕ!“, при което всички се свихме по пейките, уплашени и объркани — всички, с изключение на Моли, която разпозна цитата. „1-2-3-4 Там, при злите“ беше любимата й песен в класациите в момента — тя, всъщност ние, я купихме миналата събота с джобните й пари от магазина на Холоуей Роуд и тя прекара целия следобед в това да танцува на тази песен. Въпреки това, останалата част от паството, жените с разширени вени и мъжете с белодробен емфизем, които съставляваха стадото на тази мила женица… Обзалагах се, че никой сред тях до момента не беше закупил компактдиска, така че не разбираха защо им крещеше такива работи и тези, които имаха физическата възможност да го сторят, съсредоточено се вторачиха в обувките си.
Милата женица направи пауза, след което продължи:
— Това ли искаше от нас Иисус, да сме „там, при злите“? — каза тя. — Мисля, че да. — Посочи ни, внезапно и драматично, все едно имаше микрофон в другата ръка. — Помислете.
Предложението й беше добре дошло, защото означаваше, че можем да продължим да се взираме в обувките си още малко, докато се мъчехме да изстискаме всичките възможни теологически значения на тази реплика. На кого, по дяволите, мислеше, че говори? Можех единствено да предположа, че виждаше друга публика пред себе си, в буквалния смисъл, че беше навлязла в паралелна вселена, пълна с млади, модерни християнчета, които не биха изпуснали проповедите й за нищо на света и които си умират от кеф при всяка употреба от нейна страна на понятие, свързано с тяхната култура. Щеше ми се да отида до амвона и да я разтърся.
— Помислете — повтори тя. — Мария Магдалена, Юда Искариотски и свещеника Захария пред жертвеника. Жената при кладенеца. Едно, две, три, четири! Това беше Иисус, там, при злите!
Внезапно обаче промени линията на мисълта си и сьс скърцаща смяна на скоростите, която би накарала дори и най-безнадежния начинаещ шофьор да присвие очи, започна да се чуди дали Господ не иска да сме при добрите толкова, колкото и да сме при злите. Подозирала, че не. Подозирала, че Той иска просто да сме себе си и ако сме прекарвали времето си в това да сме фалшиво набожни, то той няма да можело да ни опознае, а точно това искал.
Внезапно започна да пее Да те опозная, да разбера всичко за теб. Вече се бях изчервила. Усещах как кръвта нахлуваше през всяка вена на лицето и врата ми и за пръв път си зададох въпроса дали милата женица не беше всъщност безумна. Но трябва да призная, че не всички агонизираха от изпълнението така, както аз. Някои сред нас кимаха и се усмихваха и беше ясно, че Кралят и аз е по-близо до събирателното ни сърце, отколкото Там, при злите.
— Готина църква, нали, мамо? — прошепна Моли и аз кимнах с толкова ентусиазъм, колкото успях да събера.
— На тази ли ще ходим всяка седмица?
Свих рамене. Кой знае? Не беше лесно да си представи човек как ставам отдадена християнка, но пък от друга страна никога всъщност и не очаквах, че ще споделям къщата си с хора с имена като Добрата новина и Маймуната.
— Знам, че тази песен е от Кралят и аз — каза милата женица. — Но би могла да е за Господ. Иска да ви опознае. И затова не иска да сте изкуствено добри, защото това Му пречи да ви припознае.
Ха! Това вече беше друго нещо. „Изкуствено добри“. Хареса ми тази фраза и имах намерение при първа възможност да я използвам. Ето защо се изнесох, заради изкуственото в държанието на Дейвид, което пречи на Господ да го припознае. Всъщност накрая може да се окаже, че Дейвид ще свърши в ада, парадоксално, жестока ирония, защото Господ и представа си няма кой е наистина той. Стигнах да християнската гледна точка. Милата женица се опитва да обясни, че правенето на нищо — а и без това аз не правя нищо, защото съм лекар, добър човек, но добротата ми е естествена, а не изкуствена — е по-добро, отколкото това да се прави нещо. Реших на място да допусна Господ в сърцето си, с надеждата, че новооткритата ми вяра може по някакъв начин да бъде използвана като кръвожадно оръжие във вътрешнобрачната ми война. Вярно е, че не всеки открива бога по този начин. Някои биха казали, че всъщност е крайно нехристиянско да се става вярващ с надеждата, че това наистина ще нарани някого. Неведоми са пътищата божии.