Човек би помислил, че ми беше необходимо още убеждаване, защото след това следваше цитат от Библията, който намерих за толкова на място, че ми се щеше да скоча и да изръкопляскам. Цитатът беше прочетен от един от малобройните мъже в паството, който с много усилия успя да се качи до амвона. Когато се съвзе от напъна, той се впусна в четенето на едно от посланията на Свети Павел към коринтяните. Този цитат е известен и аз го бях чувала много пъти и преди (как? къде?) и се отнесох, защото мислех, че го знам. Думата „милосърдие“ ме накара да се замисля. „Милосърдието не се превъзнася, не се гордее“, произнесе гордо мъжът. Браво, Свети Павле! Съвсем на място! Превъзнасяне и гордеене! Гордеене и превъзнасяне! Ако това търсиш, ела на Уебстър Роуд, който вече представлява Обществен клуб на превъзнесените и възгорделите се! Защо преди не бях го чула?
Замислих се доколко би могло да се използва то за нанасяне на възможно най-големи щети, като зяпах из църквата, с надеждата, че ще погледна в свещеното пространство, но накрая се оказа, че просто гледах човек, който преди не бях забелязала — мъж, на възраст около моята, с моя нос и моя тен на лицето, облечен в старото кожено яке на мъжа ми. Гледах брат си. Моят брат!
Първата ми реакция — и това говори за състоянието на съвременния англиканизъм, както и защо счетох, че новооткритата ми вяра щеше да е краткотрайна — беше, че ми стана изключително жал за него. Не знаех, че беше чак толкова отчаян. Известно време го наблюдавах и успях да убедя себе си, че отчаянието бе гравирано върху лицето му. Явно, че и дума не чуваше от изреченото от милата женица. По едно време изпусна въздишка и подпря глава на юмрука си. Бутнах Моли и й го посочих и след като прекара безплодни няколко минути в това да го накара да й обърне внимание, тя прекоси църквата и се присъедини към него. Той я погледна изненадано, целуна я, след това се огледа, откри ме и разменихме изумени усмивки.
Милата луда женица вече даваше причастие и паството разтреперано се надигна на събирателните си крака и се затътри напред. Причастието или това, което минаваше тук за причастие, ми позволи да събера членовете на семейството си, разпилени из различните краища на църквата и да ги поведа навън.
— Здравей.
Когато излязохме, целунах Марк и го погледнах въпросително.
— Все едно случайно срещаш някого в публичен дом, нали? — каза той.
— Така ли?
— Да, бе. Имам предвид, ужасен съм, че ме хвана. Но пък и ти не би трябвало да си тука, нали?
— Аз имам деца.
— Това е извинение, за да отидеш до щанда за играчки на втория етаж, а не на църква.
— Ще ходим всяка седмица — каза Моли. — Беше супер, нали?
— Ами, следващата седмица вуйчо Марк ще те заведе. Искаш ли да се върнеш с нас и да пием кафе?
— Добре. Благодаря.
Марк и аз тръгнахме към колата — отне ни трийсет секунди! — безмълвно, докато слушахме как Моли пее „1-2-3-4 Там, при злите“ и подскачаше в такт с ритъма. Нито Марк, нито аз бяхме очаровани и възхитени от изпълнението й, въпреки че беше относително очарователна и възхитителна, ако си падате по такива работи. Спомних си как, когато бях бременна с Том, наблюдавах как други родители отреагирваха или с празен поглед, или с раздразнение на детинското в децата им и се чудех дали и аз щях по същия начин да приемам това за нещо нормално. Не можех да си представя подобно нещо. Отявлената подготовка на надежда и хормони, която се осъществява по време на бременност, ме накара да повярвам, че щях да се просълзявам при всеки израз на веселие от страна на нероденото ми дете. Но някакси това ти го избиват от главата Не децата, а животът. Ще ти се да заревеш, но си прекалено зает с това да не заревеш заради нещо друго, а тази сутрин се опитвах да не зарева заради състоянието на брат ми.
Марк изглеждаше стар, доста по-стар, отколкото си го спомнях — тъгата беше издълбала допълнителни линии около очите и устата му и имаше сиво в наболата му неделна брада. Нормално ходеше гладко избръснат, така че това, че беше оставил сивото да се покаже, означаваше нещо — не толкова че беше приел с достойнство процеса на остаряване, колкото че се беше предал, че нямаше смисъл да посяга към пяната за бръснене, защото бръсненето беше първият ход в една игра която вече прекалено много пъти беше губил. Може би просто се държах глупаво и мелодраматично и ако го бях срещнала на излизане от някой нощен клуб (или публичен дом), то вероятно щях да изтълкувам брадата и умората му по напълно различен начин, но не го срещнах на излизане от нощен клуб. Срещнах го на излизане от църква и го познавах достатъчно добре, за да предположа, че не беше добър знак.