Моли отпразнува рождения си ден по начина, по който искаше — ние четиримата и Хоуп отидохме на плуване, после да ядем хамбургери и после на кино, за да гледаме филм, който Хоуп не можеше да разбере. След известно време Моли реши, че Хоуп е сляпа за всичко около себе си и започна да коментира филма, което накрая предизвика раздразнени оплаквания от реда зад нас.
— Ей! Млъквай.
— Тя не е много умна — отвърна Моли като тъжен опит за самозащита. — А днес е рожденият ми ден и аз я поканих, защото тя няма никакви приятели, а на мен ми беше мъчно за нея и исках да се забавлява, но тя не може, защото не разбира какво става.
Последва ужасяваща тишина — или на мен така ми се стори от срам, — а после пресилен звук, имитиращ повръщане.
— Този човек защо се престори, че повръща? — попита Моли, след като оставихме Хоуп у тях.
— Защото от теб му се доповръща — каза Том.
— Защо?
— Защото си отвратителна.
— Стига, Том — каза Дейвид.
— Но е така. Много добричката.
— А ти не искаш ли тя да бъде добра?
— Не. Защото само се прави.
— Откъде знаеш? И във всеки случай какво от това? Въпросът беше Хоуп да прекара добре за разлика от друг път. И ако това е станало, защото Моли се е правила на добра, няма нищо лошо.
И Том млъкна, както млъкваше всеки път пред неоспоримата самоувереност в личната логика на Дейвид.
— „Милосърдието не се превъзнася, не се гордее“ — казах аз.
— Извинявай?
— Чу ме. Вие и двамата се превъзнасяте и гордеете при всеки възможен случай.
— Това пък откъде го взе? — попита Дейвид. — Откъде дойде това превъзнасяне и гордеене?
— От Библията. Посланието на Свети Павел до коринтяните (Първо послание на Св. ап. Павел до коринтяни, 13:4. — Б. ред.). Четоха го в църквата в неделя.
— Същото, което четоха на сватбата ни.
— Какво?
— Коринтяните, глава 13. Брат ти го чете.
— Марк не чете нищо за милосърдие. Само за любов. Едно друго, възбуждащо, което всички знаят.
Моля те, прости ми, Свети Павле, защото не мислех, че е възбуждащо. Мислех, както винаги съм мислила, че е красиво, дори и всички други да мислят така и изборът да се прочете точно това беше мой.
— Не знам. Знам само, че на сватбата ни се чете глава 13 от коринтяните.
— Добре. Може нещо да съм сбъркала. Но това, което четоха в неделя, беше само за милосърдието и за това, че истинската благотворителност не се превъзнася и надува, и аз си помислих за теб и твоя надуващ се приятел.
— Благодаря.
— Няма защо.
Продължавахме да пътуваме, без да говорим, но Дейвид изведнъж удари по волана.
— Същото е — каза той.
— Какво?
— Любовта не се превъзнася, не се гордее. Милосърдието не се превъзнася, не се гордее. Разбра ли? Марк е чел друг превод.
— Не беше така.
— Същата дума е. Сега си спомних. Caritas. Латински или гръцки, или не знам какво, понякога се превежда като „милосърдие“, а понякога като „любов“.
Ето защо цитатът ми изглеждаше така странно познат тогава — защото моят собствен брат го е чел на собствената ми сватба и това е едно от най-любимите ми неща. Кой знае защо започна да ми се вие свят и да ми се гади, като че ли бях направила нещо ужасно. Любов и милосърдие си делят един и същ корен… Как е възможно? Когато всичко от най-близката ни история показваше, че те не могат да съжителстват, че си противоречат, че ако ги сложиш двете заедно в един чувал, те ще се хапят и дращят, и врещят, докато едното от тях не бъде разкъсано на части?
— „Да имам… такава вяра, че да мога и планини да премествам. Щом любов нямам нищо не съм.“ (Първо послание на Св. ап. Павел до коринтяни, 13:2. — Б. ред.) Това също.
— Ние имаме тази песен — каза Моли.
— Това не е песен, глупачка такава — каза Том. — Това е Библията.
— Лорин Хил я пее на компактдиска, който татко купи преди хиляда години, аз си го пускам в моята стая. Това е последната негова песен.
И Моли изпълни добре, макар и от време навреме фалшиво, интерпретация на Посланието на Свети Павел до коринтяните, глава 13.
Прибрахме се, Моли ни пусна песента на Лорин Хил, а Дейвид изчезна горе и се върна с една кутия, пълна с разни неща, свързани със сватбения ни ден, кутия, за която не знаех нищо.
— Това пък откъде дойде?
— От стария куфар под леглото.
— Майка ми ли ти я даде?
— Не.
Той започна да рови из кутията.
— Кой ти я даде тогава?
— Никой.
— Какво, да не е изникнала отнякъде сама?
— Не можеш ли да измислиш някакво друго обяснение?
— Не ставай глупав, Дейвид. Въпросът е съвсем прост. Няма нужда от цялата тази тайнственост.
— И отговорът му е съвсем прост.
Но аз все така не можех да се сетя какъв е той и затова издадох обиден, нетърпелив, хленчещ звук и се обърнах да си вървя.
— Кутията е моя — каза той.
— Защо изведнъж да е твоя? — казах аз нападателно. — Защо да не е наша? Знаеш, че и аз бях там, нали?
— Не, исках да кажа — и твоя е, разбира се, ако искаш да бъде и твоя. Просто, исках да кажа… аз купих кутията. И събрах нещата в нея. Ето как тя се появи вкъщи.
— Кога?
И все още в гласа ми се чуваше недоверчиво сумтене, сякаш мислех, че се опитва да ме излъже.
— Не знам точно. Когато се върнахме от сватбеното пътешествие. Беше фантастичен ден. Бях толкова щастлив. Просто не исках да го забравя.
Разплаках се и плаках, плаках, плаках дотогава, докато ми се стори, че от очите ми вече тече не солена вода, а кръв.