— Случвало ли ви се е това и преди?
— Някога отдавна. От стрес е.
— Защо така мислите?
— Защото последния път се беше появило, когато почина майка ми. А пък в момента имам проблеми в работата.
— Какви проблеми в работата?
Беше непрофесионален въпрос. Непрекъснато слушах как хората имали проблеми в работата и до момента не бях проявявала и най-малък интерес, въпреки че когато се чувствах особено състрадателна, можеше и да изломотя нещо. Но пък милата женица… Разбира се, че исках да разбера какъв й беше проблемът с работата.
— Безсмислена е и я мразя… Мразя хората, за които работя. Особено… ами особено шефа си.
— Може да се облечете.
Започнах да й пиша рецепта.
— Миналата седмица бях в църквата ви.
Тя се изчерви.
— О, не трябваше да говоря такива неща.
— Няма никакъв проблем. Тайната между лекар и пациент и тям подобни.
— Ами, нищо, значи знаете какви са ми проблемите.
— Знам ли?
— Ами, не е ли ясно?
Реших, че е по-добре да не казвам нищо. Нещото, което беше ясно за мен — интрепетацията й на Да те опозная, беше направо измъчена и всякакъв аналог с настоящите рапхитове бяха объркващи до побъркване, — можеше да не е ясно за нея и единственото, което щях да постигна, щеше да бъде да накарам разранените червени петна по гърба й направо да пламнат от нейния гняв. Написах й рецепта и й я подадох.
— Хареса ми.
— Благодаря. Но принципно вече не вярвам в това, което правя, и мисля, че е загуба на време, а тялото ми е убедено в това. Така че се чувствам непрекъснато зле.
— Ами, надявам се, че това е нещо, за което мога да ви помогна.
— Защо дойдохте в църквата ми? Преди не сте идвали, нали?
— Не. Не съм християнка. Но в момента съм в духовно-емоционална криза, така че…
— Лекарите получават ли духовно-емоционални кризи?
— Изглежда, че да. Имам сериозни проблеми с брака си, много съм нещастна и се опитвам да направя нещо по въпроса. Какво бихте препоръчали?
— Моля?
— Какво да направя?
Тя нервно се усмихна. Не беше сигурна дали не се шегувам. Не се шегувах. Внезапно ме обзе желанието да чуя това, което имаше да казва.
— Аз ви казах какво да правите за обрива. Това е моя работа. Сега вие ми кажете какво да правя с брака си. Това е ваша работа.
— Не съм сигурна, че разбирате каква е ролята на църквата.
— И каква е тогава?
— Точно мен май не трябва да ме питате, нали? Защото и представа си нямам.
— А кой има тогава?
— Пробвахте ли консултации?
— Не говоря за консултации. Говоря за това, кое е добро и кое — лошо. Все нещо знаете за това, нали?
— Искате да знаете какво се казва за брака в Библията, така ли?
— Не! — Вече бях започнала да викам. Чувах се, но не можех нищо да направя по въпроса. — Искам да знам какво ВИЕ казвате. Просто ми кажете. Ще направя всичко, което ми препоръчате. Да оставам или да се омитам? Хайде.
Говорех сериозно. Беше ми писнало от това да не знам. Някой друг да решава въпроса.
Милата женица изглеждаше малко уплашена, и то, както предполагам, с право. Сериозно мислех върху това да я държа за заложник до момента, в който не ми даде отговор, какъвто и да е той, въпреки че за момента не възнамерявах да я уведомявам за плановете си.
— Доктор Кар, не мога да ви кажа какво да правите.
— Съжалявам, но това не ми стига.
— Искате ли да се видим в кабинета ми?
— Не. Няма нужда. Загуба на време. Това е въпрос с отговор да или не. За какво половин ден да го обсъждаме? И без това вече цели месеци изгубих да мисля по този въпрос. Стига вече.
— Имате ли деца.
— Да.
— Мъжът ви нагрубява ли ви?
— Не. Вече не. Преди го правеше, но след това го озари доброто. Не по вашия начин. По друг.
— Тогава… — Започна да казва нещо, но изведнъж стана. — Това е смешно. Не мога да…
Издърпах рецептата от ръката й.
— В такъв случай и аз не мога да ви помогна. Свършете си вашата работа и аз ще свърша моята.
— Моята работа не е това. Моля ви, дайте ми рецептата.
— Не. Не искам толкова много. Да оставам или да се омитам — само това искам да знам. Господи, защо всичките сте толкова плахи? Нищо чудно, че църквите са празни. И на най-елементарните въпроси не можете да дадете отговор. Не схванахте ли? Ето, това искаме. Отговори. Ако искахме някакви дълбокомислени простотии, щяхме да си седим вкъщи. И да се балтаем в собствените си мисли.
— Струваше ми се, че ще направите това, което сте си решила, така че няма значение какво бих казала аз.