Те се усмихнаха с опрощаващи усмивки и се наведоха отново над листовете хартия. Беше ми дадено „свободно“. Не исках да ми дават „свободно“.
— Не търся прошка. Искам да говорим за станалото. Искам да обясня. Искам ти и аз да излезем и да се опитаме да комуникираме. Като съпруг и съпруга.
— О, да. Извинявай. Няма да е лошо, да. И си сигурна, че не искаш и Добрата новина да дойде с нас? Той е много силен в тези работи.
— Трябва да призная, че в момента съм в изключително интуитивен период — каза Добрата новина. — И разбирам всичко, което каза за отношенията съпруг/съпруга и цялата тази работа за интимността, но не можеш да си представиш какви работи улавям аз, които се блъскат между вас.
И той направи зигзагообразен жест, чието точно значение не ми стана ясно, но който, предположих, имаше за цел да илюстрира нестабилната ни брачна комуникация.
— Благодаря ти, но няма нужда — казах аз. — Ще те извикаме, ако зациклим някъде.
Усмихна се, този път с търпелива усмивка.
— Няма да стане, нали така? Оставам, за да пазя децата, забрави ли? Не мога ей-така да ги оставя сами.
— Ще поискаме да ни опаковат храната и ще се върнем веднага вкъщи.
Той насочи кльощавия си пръст към мен. Нацелила бях решението и ни беше разрешено да излезнем.
— И така?
— И така.
Толкова бе познато всичко. Две подлютени питки пападъм за него, една обикновена за мен, чиния със сос от манго и кръгчета лук, поставена отстрани между нас, за да ни бъде по-лесно да си топим… Правехме това вече петнайсет години, от първия път, когато можахме да си го позволим, но преди да се появи усещането, че разнообразието и спонтанността са изчезнали от живота ни. Трябва да отбележа обаче, че в този ресторант ходихме от около десет години. Предишният ни любим ресторант беше сменил собствениците си, а те бяха сменили леко менюто и ние потърсихме друг, който да бъде приблизително еднакъв с предишния.
Места като Царицата на кърито са ни необходими. Не само на Дейвид и мен, а на всички нас. На какво прилича бракът? Нашият приличаше на тази чиния отстрани, омазана със сос от манго. По този начин можехме да го различим от другите бракове. Този сос от манго е нещо като бяло петно отстрани на муцунката на черната ви котка, или регистрационния номер на нова кола, или етикетчето с името на детето, зашито на пуловера, с който ходи на училище. Без него ние щяхме да сме загубени. Без чинията отстрани, омазана с нещо оранжево, аз можеше някой ден да се върна от тоалетната и да седна на мястото на някой съвсем друг брак. (И кой можеше да каже, че този съвсем друг брак би бил по някакъв начин по-добър или по-лош от този, който вече имах? Изведнъж се почувствах поразена от решението си — не от това, което ми наложи викарийката в кабинета, което продължаваше да изглежда ни по-добро, ни по-лошо от което и да е друго, а от решението, което бях взела преди толкова много години.)
— Искаше да говорим — каза Дейвид.
— Ти не искаш ли?
— Да, бе, да. Мисля, че искам. Ако ти искаш.
— Искам, разбира се.
— Добре. — Тишина. — Започвай тогава.
— Няма повече да спя в апартамента на Джанет.
— О, ами, добре.
Той отпи от бирата си, очевидно озадачен дали тази новина ще има някакво отражение върху живота му.
— Вкъщи ли се връщаш? Или си намерила някое друго място?
— Не, не. Връщам се вкъщи.
Изведнъж почувствах известно съжаление към него — в края на краищата въпросът не беше неоснователен. Повечето връзки в кризисно състояние вероятно дават някакъв знак за евентуалното си оздравяване или провал. Въпросните двойки започват да спят отново заедно например или да се нападат един друг с кухненски ножове и тези симптоми могат да се използват за съставянето на някаква прогноза. С нас обаче нещата съсем не стояха така. Аз се бях изнесла, без всъщност да обясня защо, а после тази мила женица викарийката, която не знаеше нищо за мен, ми беше казала да се върна вкъщи, защото се бях държала с нея грубо. Нищо чудно, че според Дейвид въпросът му можеше да има няколко отговора. Трябва да е имал чувството, че ме пита кой ще спечели националното първенство.
— О, така ли? Добре, чудесно! Добре. Добре. Радвам се.
— Наистина ли?
— Да, разбира се.
Исках да го попитам защо, а после да оспоря това, което щеше да каже, но се отказах. Сложила бях край на тези работи. Бях взела решение — или по-точно казано, за мен беше решено — и нямах желание да се отказвам от решението си.
— Има ли нещо, което мога да направя, за да улесня нещата?
— Сериозно ли ми го предлагаш?
— Да.
— Какво ми е позволено да искам?
— Всичко. Ако смяташ, че е неразумно, ще го обсъдим.