— Не трябва да се самонаказваш за това — успокоих го аз. — Искам да кажа, че чух само твоята страна от спора, но изглеждаше, че имаш право. Какво беше това за седемдесетте пенса?
— Скапаният й плакат на Саймън Льобон. Така и не можа да го забрави.
— Така разбрах и аз.
— Кейти, не мога да я понасям. Отвратителна е! Винаги е била такава и такава ще си остане. Кантата! Гадна идиотка.
С огромна сила на волята пропуснах възможността за обръщение на малко име.
— Няма нищо.
— Има. Сестра ми е.
— Но си живее съвсем добре без теб.
— Не съм сигурен.
— Ако имаше нужда от теб, щеше да ти се обажда. Независимо от злополучния инцидент с плаката на Саймън Льобон.
— Така ли мислиш?
— Разбира се.
— И все пак чувствам, че се провалих. Нали разбираш, любов тук, любов там, а аз, мамка му, я мразя. Извини ме за израза.
И според мен беше прав. Провалил се беше и в мой интерес беше да му го изтъкна. Какви бяха тези хора, които искаха да спасят света, а бяха неспособни да изградят връзка с когото и да било? Както Добрата новина изразително каза, всичко беше любов тук, любов там, защото, разбира се, толкова е лесно да обичаш някого, когото не познаваш, независимо от това дали е Маймуната или Джордж Клуни. Да можеш обаче да си запазиш добрите отношения с човек, с когото ядеш пуйката на Коледа — това е вече чудо. Ако Добрата новина можеше да постигне това с топлината на ръцете си, той можеше да остане да живее с нас завинаги.
— Но помисли за всички хора, на които помагаш и които имат нужда от теб — казах му аз. — Не е ли това по-ценно?
— Мислиш ли?
— Разбира се.
И така Добрата новина беше окуражен да обърка нещата още повече и то от човек, който би могъл да направи и нещо по-добро. Но — ирония на иронията — знаех, че бях постъпила правилно.
Да се открие Найджъл, се оказа лесно. Дейвид беше член на Съюза на бившите съученици от своето училище и след минути само се сдоби с номер на мобифон. Разрешено беше на всички ни да чуем следния разговор:
— Ало, Найджъл ли е?
— „…“
— Тук е Дайвид Грант. От училището.
— „…“
— Да, бе. Точно така! Ха-ха. Как си?
— „…“
— Добре, добре.
— „…“
— Чудесно, благодаря. Какво смяташ да правиш тези дни?
— „…“
— Добре, добре. Великолепно.
— „…“
— Я гледай.
— „…“
— Охо!
— „…“
— Така ли? Браво. Виж сега.
— „…“
— Това са страшно много мегабайта.
— „…“
— Това е страхотен оборот.
— „…“
— Това е бая разстояние. Виж…
— „…“
— Наистина ли? Поздравявам те.
— „…“
— Не, петнайсет години не са нищо в днешно време. Виж Майкъл Дъглас и…
— „…“
— Тя ли?
— „…“
— Тя наистина ли?
— „…“
— Страшно много корици на списания, наистина.
— „…“
— Така ли е постъпила наистина? Сигурен съм, че Род трябва наистина да е отчаян. Той сигурно не иска да говори за това, ха, ха… Както и да е, просто исках да те чуя. Е, чух те. Чао, Найджъл!
И той затвори. Погледнах го и за миг видях човека, когото някога познавах — гневен, озлобен, разяждан от завист и недоволство.
— Ти не го покани на вечеря.
— Не. Не съм сигурен, че това, тормозът де, все още има някакво значение за него.
— Наистина?
— Да-а. А и не бях сигурен, че ще се разбере с Щурия Брайън.
— Ясно.
— А освен това е свиня. Щях сигурно пак да го набия, ако беше дошъл тук.
— Както аз натупах Кристофър? — попита Том весело.
— Точно така — каза Дейвид.
— Има някои хора, които просто трябва да набиеш, нали? — каза Том. — Няма как иначе.
— Сега с кого ще опиташ? — попитах аз Дейвид, докато си лягахме.
— Не знам — мрачно каза той. — От тази работа нищо не излезе, нали?
— Не знам със сигурност какво очакваше да се постигне, но вероятно си прав.
Дейвид седна тежко на мръсните дрехи, струпани върху стола в спалнята ни. Те бяха толкова много, че той се плъзна на една страна към прозореца като цвете в саксия, което търси светлината.
— Знам, мислиш, че всичко това е глупаво.
— Какво? Да се обаждаш на хора, които не си спомнят кой си, за да им се извиняваш за нещо, което са забравили, че си им направил?
— Не само Найджъл Ричърдс. Цялата работа.
Не казах нищо. Просто въздъхнах, което беше точно толкова добър начин да се отговори на въпроса му, колкото и всеки друг.
— Е, добре. И аз мисля така — каза той. — Мисля, че е невероятно глупаво. Безсмислено. Жалко.
— Чувстваш се просто обезкуражен. Имаше засечка. Извини се на някой друг. На онзи нещастник, дето му отрови живота в местния вестник. На онази приятелка на майка ти, която отказа да поканиш на сватбата ни.