— Брайън, не може да живееш у нас.
— Нали щяхте да говорите?
— Ще говорим, но знам какво ще решим.
— А.
— Разочарован ли си?
— Да. Много. Бях се настроил за това. Хареса ми предаването. Онова, тийнейджърското предаване.
— Можеш същото да го гледаш и на твоя телевизор.
— Мога ли?
— Да.
— Сигурна ли си? Преди не съм го гледал?
— Мисля, че го дават по Ай Ти Ви.
— А, сигурно. Тази програма не я гледам много. На кой номер беше? На дистанционното?
— Предполагам, че е на трети. У нас е така.
— Значи не е толкова зле тогава.
— Не е ли?
— Не е. Ами пилето? Може ли пак да ям пиле?
— Разбира се, че може. Всеки път, когато готвим пиле, можеш да идваш на вечеря.
— И не го казваш, защото знаеш, че повече никога няма да готвите пиле? Защото аз така бих казал. За да те измамя.
— Не те мамя.
— Добре, тогава.
И тръгна надолу по улицата.
Току-що поканих един от отписаните си пациентите да идва у нас на всеки две седмици до края на света. Преди няколко месеца това щеше да бъде сигурен показател за собствената ми щуротия, докато сега символизираше единствено коравосърдечие и прагматичен здрав разум. Щеше ми се да изляза от колата и да танцувам върху капака. Моли щеше да се примири с новината много по-трудно от Брайън, но пък точно така се получава при този тип милосърдие. Свързано е повече с това, което получаваме ние от него, а не хора като Брайън.
Някои хора — Том още не беше мръднал от телевизора — ме чакаха да се върна.
— Трябва да поговорим — каза Моли сериозно. — За това дали Брайън ще дойде да живее у нас.
— Добре.
Седнах на масата.
— Мога ли аз да започна?
— Щом искаш.
— Няма да живее при нас. Вече му казах.
— Не е честно!
Нямаше да кажа, че животът е нечестен. Отказвах да го кажа.
— Знам. Съжалявам. Казах му, че може да идва у нас всеки път, когато правим печено пиле.
— На бас, че го излъга!
— Сериозно говорех. От дъното на душата си. Но само дотам. Това са крайните предели на гостоприемството ни.
— Но ти каза…
— Моли, няма какво повече да говорим. Невъзможно е Брайън да дойде да живее тук. Той не е част от нашето семей ство.
— Може да стане.
— Не, не може.
Погледнах към Дейвид, който отвърна на погледа ми. Нямаше намерение да ми помогне.
— Моли, това е нашето семейство. Ти, аз, татко, Том. Това е. Не Добрата новина, не Брайън, не Маймуната, никой друг. Кофти е, но е така. Нищо не можеш да направиш. Това са хората, за които най-много трябва да мислим.
— Защо?
Най-сетне принос от страна на мъжа ми. Не особено полезен, но все пак принос.
— Защо? Защо? Дейвид, едвам успяваме да се погрижим дори за себе си. Почти сме на червено. Отчасти, защото ти отказваш да работиш. Том краде от училище…
Усещах как гореща буря се заформя вътре в мен и не можех повече да удържа тази буря така, както болен човек не може да се въздържи, когато му се повръща.
— Моли се превръща в парвеню, аз имах любовна афера…
— Какво е парвеню? Какво е афера?
— Означава, че мама си има гадже — каза Том, без да изпуска и секунда от телевизионното предаване, което гледаше.
— Ти и аз от месеци сме пред развод, макар да сме решили да се заключим и да изхвърлим ключа, като по този начин се обричаме на цял живот тормоз и взаимна ненавист. И ти ме питаш защо трябва преди всичко да се грижим един за друг? Защото, по дяволите, животът е прекалено труден и без това, ето защо…
— Стига, Кейти. Разстройваш децата.
— Радвам се. Може би им трябва малко да се разстроят. Може би не трябва да изживеят живота си с мисълта, че всичко е наред, всичко е супер, толкова супер, че всъщност няма значение на кой си подаряваме парите и кой прибираме в дома си, защото просто не е важно. Ще ми се да не беше важно. Ще ми се да бяхме достатъчно компетентни, за да оправим и живота на другите покрай нашия, но не сме. И сега ще ти кажа нещо, без да ти искам пари за него. Цял живот съм искала да помагам на хората. Затова станах лекар. И затова работя по десет часа на ден и получавам заплахи от надрусани и непрекъснато разочаровам хората, защото им обещавам болнична помощ, която не е възможна и им давам лекарства, които не помагат. И проваляйки се в това, се връщам вкъщи и се провалям в задълженията си като съпруга и майка. Ами, повече нямам сили за още провали. И ако това значи, че Брайън ще трябва да продължи да живее в приют или Маймуната ще трябва да спи на улицата, ами, така да бъде. Съжалявам. Ако след още двайсет години продължим да си говорим и Моли не страда от анорексия, и Том не са го окошарили, и аз не съм се пристрастила към успокоителни, и ти не си станал алкохолик, то ще е цяло чудо! Не искам нищо повече от това. И ако за капак успеем и да купим някоя и друга книжна тухла и я предадем на вторични суровини, то ура за нас. Как добре се справихме, а? Урааа за нас! Ураааа за нас. Хайде! Всички!