А също и Алида. Тя беше изчезнала завинаги. Той все още пазеше спомена за нея дълбоко в себе си — това бе единственото, което можеше да направи.
Направи обиколка около фонтана и спря пред доминиканските барабанисти. Те думкаха барабаните си с огромни усмивки, с блаженство в очите, изпълняваха невъобразимо сложни ритми. Като туптенето на сърцето, помисли си той — първото усещане, с което започваме живота си, умножено хилядократно и превърнато в нещо диво и опияняващо.
Слушаше музиката и изпитваше покой. Истински покой. Чувството бе изумително, още не можеше да свикне с него. Така ли се чувстваха повечето хора всеки ден? Никога не беше подозирал какво е изпускал. Артериовенозната малформация и докторът най-сетне му бяха дали този дар след толкова години безпокойство, страх, мъка, страдание, омраза и жажда за мъст. Огромна, дори неописуема ирония. Малформацията щеше да го убие — но преди това го бе направила свободен.
Погледна си часовника. Щеше да закъснее, но това нямаше значение. Барабаните бяха най-важното в момента. Остана да ги слуша почти час, след което, все още изпитващ покой в сърцето си, продължи на запад по Уейвъри Плейс към Гринуич Авеню и стария месарски квартал.
Офисите на ЕИР изглеждаха пусти както винаги. Пуснаха го, без дори да попитат кой е. Никой не го посрещна да го придружи през просторните лаборатории до асансьора. Кабината заскърца и запълзя нагоре, после вратата се отвори. Гедеон тръгна по коридора към заседателната зала. Вратата й беше затворена; бе тихо като в гробница.
Почука и чу строгия глас на Глин.
— Влез.
Отвори вратата и се озова в претъпкана с хора зала. Внезапно избухнаха аплодисменти и помещението се изпълни с радостни възгласи. Глин беше пред всички. Подкара инвалидната си количка напред, протегна съсухрена ръка и целуна Гедеон по двете бузи, по европейски стил. Гарса го последва с яростно ръкостискане и смазващо потупване по гърба, след което се изредиха останалите — близо стотина души, млади и стари, мъже и жени от всички възможни раси, някои с лабораторни престилки, други с костюми, трети с кимона и сари, както и шепа хора, които приличаха на истински агенти. Всички го гледаха одобрително, стискаха му ръката и го поздравяваха — неустоим и помитащ порой от ентусиазъм и топлота.
След това всички замълчаха и Гедеон се усети, че очакват реч от него. Стоеше смутен и се чудеше какво да направи. Накрая прочисти гърлото си.
— Благодаря — рече той. — Ъ-ъ-ъ, кои всъщност сте вие?
Отвърнаха му със смях.
Глин взе думата.
— Гедеон, всички тези хора са служители на ЕИР, с които не си се срещал досега. Повечето от тях работят зад кулисите и движат малката ни компания. Ти може и да не ги познаваш, но всички те знаят за теб. И всички искаха да присъстват, за да ти кажат „благодаря“.
Избухнаха ръкопляскания.
— Няма думи, нито награда, която бихме могли да ти връчим, за да изразим подобаващо нашата благодарност за онова, което направи. Затова дори няма да се опитвам.
Гедеон беше трогнат. Присъстващите искаха да чуят още от него. Какво можеше да каже? Внезапно се усети, че до такава степен е свикнал с лъжите и въртенето на номера, че почти е забравил как да бъде откровен.
— Просто се радвам, че успях да направя някакво добро в този луд свят. — Той прочисти отново гърлото си.
— Но нямаше да го постигна без партньора си, Стоун Фордайс. Човекът, който пожертва живота си заради мен. Той е героят. Аз изгубих само няколко зъба.
Отново аплодисменти, този път по-сдържани.
— Искам да благодаря и на всички вас. Тепърва ми предстои да разбера какво правите или сте направили, но се радвам да видя лицата ви. Много пъти изпитвах чувството, че съм сам, изоставен от всички. Сега осъзнавам, че това е част от работата, част от вашата система, предполагам, но срещата с вас ми показва, че всъщност не съм бил сам. Предполагам, че сега ЕИР е един вид мой дом. Дори мое семейство.
Кимания, одобрително мърморене.
Настъпи тишина.
— Как мина ваканцията? — попита накрая Глин.
— Изядох пъстървата.