Усети колебанието още докато мисълта минаваше през главата му. Кой беше той, че да съди? Светът беше пълен с какви ли не хора. Ако избягаше в дупката си и Ню Йорк бъдеше ударен с атомна бомба, къде го поставяше това? Щеше ли вината да е негова? Не. Но въпреки всичко с бягството си щеше да се постави на по-ниско ниво и от онзи боклук със смокинга.
Независимо дали разполагаше с единадесет месеца, или петдесет дни, това щеше да е много дълго и самотно време, през което никога, ама никога нямаше да може да си прости.
Остана да се колебае един дълъг гневен момент. И после, кипнал от ярост и чувство за безсилие, се обърна и тръгна обратно по Малка западна дванайсета към анонимната врата на „Ефективни инженерни решения“. Тя се отвори пред него, сякаш Глин го беше очаквал.
11.
Тялото на Чокър лежеше на порцеланова маса, затворена в голям стъклен куб, подобно на жертвоприношение на някакъв високотехнологичен бог. Трупът беше подложен на аутопсия и бе отворен — червена бърканица на фона на сива стомана, стъкло и хром, органите бяха подредени около него — сърце, черен дроб, стомах и други части, които Гедеон не разпозна и не искаше да разпознава. Имаше нещо особено обезпокоително да видиш вътрешностите на човек, когото си познавал лично — не беше като поредната картина от вечерните новини.
Личните вещи на Чокър бяха подредени на друга маса до тялото — дрехи, портфейл, ключове, колан, кредитни карти, документи, дребни пари, билети, салфетки и разни други неща. Всички си имаха етикети. И всички несъмнено бяха радиоактивни.
На една конзола лекарският екип и техници управляваха осем роботизирани ръце в стъкления куб: всяка завършваше с различен набор зловещи на вид режещи инструменти — секачи на кости, ножици, чукове, форцепси, ножове, трошачи на черепи, разтварящи скоби и други инструменти за изследване на трупове. Въпреки че тялото беше доста изкормено, работата продължаваше.
— Късмет — каза Фордайс и прибра бележника си. — Не изпуснахме напълно аутопсията.
— Странно, аз пък си помислих обратното — рече Гедеон.
Фордайс го погледна и завъртя очи.
Гедеон чу някакво бръмчене. Механична ръка, завършваща с режещ диск, се задвижи и острието се завъртя с пронизителен вой. Техниците замърмориха нещо в микрофоните си и инструментът се спусна към черепа на Чокър.
— Торквемада би се влюбил в тези джаджи — отбеляза Гедеон.
— Май дойдохме точно навреме за ваденето на мозъка — каза Фордайс, извади бележника си, наплюнчи пръст и го прелисти, за да намери празна страница.
Трионът потъна в челото на Чокър и воят стана приглушен. В канала по ръба на масата потече черна течност. Гедеон се извърна и се престори, че разглежда някакви книжа в куфарчето си. „Поне не мирише“, помисли си.
— Агент Фордайс? Доктор Крю?
Техник с големи очила, вързана на опашка коса и бележник в ръце ги гледаше очакващо.
— Доктор Дарт ви очаква в кабинета си.
Гедеон с облекчение тръгна след него към някаква кабинка в отсрещния край на високотехнологичното помещение. Фордайс го следваше и мърмореше, че го били лишили от възможност да наблюдава аутопсията.
Влязоха в спартанско помещение с размери три на три и половина. Дарт седеше зад малко бюро, на което имаше купчини дебели тежки папки. Стана и протегна ръка, първо на Фордайс и после на Гедеон.
— Заповядайте, седнете.
Настаниха се на сгъваемите столове пред бюрото. Дарт посвети момент в опити да подреди и без това подредените документи. Лицето му почти не скриваше костите на черепа под кожата; искрящите му очи бяха толкова хлътнали, че сякаш блестяха от дъното на две тъмни ями. В Лос Аламос той беше нещо като легенда, доста лишен от чувство за хумор физик чудак с докторат от Калифорнийския технологичен институт, който най-изненадващо се оказа и изтъкнат войник (крайно необичайна комбинация), награден с две Сребърни звезди и Пурпурно сърце за участието си в „Пустинна буря“.
Приключи с подреждането и вдигна глава.
— С доста необичайна задача са ви натоварили. Фордайс кимна.