Фордайс запази абсолютно безизразна физиономия. Вярно беше, че около Гедеон витаеше някаква безразсъдна и надута атмосфера, която никак не му харесваше. Разбираше защо Дарт смята, че има особен манталитет — защото наистина беше така. Но Крю му беше партньор и макар да не бе сигурен, че може да му има доверие и дори да го харесва, верността към партньора беше на първо място.
— Добре, доктор Дарт.
Дарт му протегна ръка.
— Благодаря и късмет.
Фордайс стисна ръката му.
12.
Гедеон Крю зяпна невярващо бъркотията. Дори в два след полунощ на мястото на инцидента имаше толкова много спешни и специални коли, бариери, командни и контролни станции и заграждения, че им се наложи да паркират на няколко преки оттам. Районът се бе превърнал в същински огромен и хаотичен зоопарк от служители на правозащитни организации. Навсякъде сновяха представители на десетки правителствени агенции, имаше поредица пропускателни пунктове, червени ленти и недопускащи възражение заповеди. „Слава богу, че съм с Фордайс“, помисли Гедеон. Значката и намръщената му физиономия им позволиха да преминат през всички пречки.
Бариерите държаха на разстояние и кипящата тълпа телевизионни екипи, репортери и фотографи, смесени със зяпачи и изхвърлени от домовете им хора, някои от които протестираха, размахваха написани на ръка лозунги и викаха. Изглеждаше изумително, но засега властите бяха успели да държат под похлупак експлозивната новина за радиацията и че може би си имат работа с атомна бомба в ръцете на терористи.
Гедеон не очакваше похлупакът да издържи още дълго. Твърде много хора вече знаеха. И когато новината гръмнеше, един бог знаеше какво щеше да стане.
Пробиха си път през безбройните служители на различни служби, представени с какви ли не съкращения, и стигнаха до централния команден център — три микробуса, паркирани във формата на буквата П и накичени със сателитни чинии. Около тях имаше прегради като при системите за сигурност на летищата, които регулират движението на служителите. Зад микробусите улицата беше разчистена и на ярката светлина на прожекторите видяха няколко души в защитни костюми, които се мотаеха на поляната пред сградата и при входа й.
— Градът, който никога не спи — промърмори Гедеон.
Фордайс тръгна към някакъв тип с униформа на ФБР и се представи:
— Специален агент Фордайс. — И протегна ръка.
— Специален агент Пакард, отдел „Поведенчески науки“.
— Трябва да влезем в апартамента.
Пакард изсумтя цинично.
— Щом искате, наредете се на опашката. Съжалявам.
— И колко ще трябва да чакаме? — попита Фордайс.
— В момента вътре има шестима души, които са там от три часа, а чакащите са около стотина. Реакцията на единадесети септември беше много по-организирана от тази. — Мъжът поклати глава. — В кой отдел сте?
— Прикрепен съм към частен контрактор по сигурността.
— Господи. Частен контрактор ли? Спокойно можете да идете на почивка на Хаваите и да се върнете след две седмици.
— И кои са онези, които са влезли първи? — попита Фордайс.
— ПЕЯБ, естествено.
Гедеон докосна Фордайс по рамото, кимна към един от хората със защитните костюми и промърмори:
— Чудя се кой ли му е шивачът?
Фордайс като че ли схвана намека. Спря за момент и се замисли. После отново се обърна към агент Пакард.
— Откъде взехте костюмите?
Пакард кимна към един микробус наблизо.
— Оттам.
Фордайс стисна ръката му.
— Благодаря, колега.
— Значи си готов за малко партизански действия? — попита Гедеон, докато се отдалечаваха. — Така де, джихадистите си имат атомна бомба. След две седмици ще е прекалено късно.
Фордайс не каза нищо, а просто продължи да си пробива път през тълпата. Гедеон го следваше. Трудно беше да прецени какво си мисли федералният агент. Физиономията му беше като изсечена от камък.
Зад микробуса беше издигната палатка за преобличане, в която имаше рафтове с костюми и респиратори. Всеки костюм си имаше радметър, закрепен на ръкава. Фордайс се мушна под платнището, отиде до рафтовете и започна да рови. Крю го последва.