— Чакай…
Гедеон прекъсна връзката, облегна се назад и издиша. Направо не можеше да повярва какво беше направил. А следващата стъпка щеше да е още по-лоша.
Фордайс го гледаше с абсолютно безизразна физиономия.
Гедеон отново се обади в телефонната компания и с гласа на старата дама, потрепващ от тревога и объркване, съобщи личната информация на операторката и повтори, че телефонът й е откраднат; искаше закриване на телефона, като номерът, данните и указателят да бъдат прехвърлени на айфона на сина й, който щял да си взима блекбери. След това каза собствения си номер, номера на социалната си осигуровка и моминското име на майка си. Когато операторката каза, че прехвърлянето ще отнеме до двадесет и четири часа, Гедеон се разплака и със сълзлив глас занарежда някакви истории за бебе, кученце с малформации, рак и опасност от пожар в къщата.
След няколко минути затвори.
— Прехвърлянето ще стане по бързата процедура. След максимум половин час ще разполагаме с информацията.
— Ти си един проклет кучи син, ако случайно не го знаеш — уведоми го Фордайс и се усмихна одобрително.
16.
През седмицата преди 22 декември списъкът на Ким показваше седемдесет и едно изходящи обаждания през работно време. Бързо намалиха броя им, като изключиха обажданията към номера от указателя, и се съсредоточиха върху останалите. Бяха на групи, което показваше, че Чокър е вземал телефона назаем, за да проведе куп разговори един след друг.
Общият брой на всички обаждания беше тридесет и четири.
Разделиха си работата — Гедеон се обаждаше, докато Фордайс използваше компютъра си, за да се свърже с базата данни на ФБР и да извлече лична информация от номерата. За половин час бяха идентифицирали всеки номер и съставиха списък.
Загледаха мълчаливо данните. Списъкът изглеждаше доста невинен — колеги, лекарски кабинет, химическо чистене, „Рейдиошак“, няколко обаждания до имама на джамията и други подобни. Фордайс стана да си поръча още едно тройно еспресо и се върна с празна чаша — беше изпил кафето по пътя.
— Обаждал се е три пъти в литературен институт „Бьорнсен“ — каза Гедеон.
Фордайс изсумтя.
— Нали ти споменах, че искаше да пише.
— Обади им се.
Гедеон набра номера, проведе кратък разговор, затвори и се усмихна на Фордайс.
— Участвал е в писателски семинар.
— Така ли? — с интерес попита Фордайс.
— Казвал се е „Да опишеш живота си“.
Фордайс подсвирна.
— Какво, писал е мемоарите си?
— Така изглежда. И това е било преди четири месеца. Шест седмици по-късно изчезва от работа, за да се присъедини към джихада.
Фордайс осмисли чутото и лицето му грейна.
— Мемоари… Това е чисто злато. Къде се намира въпросният институт?
— В Санта Круз, Калифорния.
— Дай да им се обадя…
— Чакай — спря го Гедеон. — По-добре направо да идем там. Лично. Обадиш ли им се предварително, ще стане мазало. Ако от официалното разследване надушат, пак ще ни изтикат в пета глуха.
— Би трябвало да съгласувам всяко пътуване с оперативния отдел — замислено рече Фордайс. — Ако вземем пътнически самолет, трябва да получа разрешение… Но не е нужно да вземаме пътнически самолет. Можем да си наемем машина на летището.
— Да бе. И кой ще я управлява?
— Аз. Имам разрешително за пилот. — И Фордайс започна да набира някакъв номер.
— На кого се обаждаш? — попита Гедеон.
— На местното летище.
Гедеон го гледаше как говори по телефона. Не си падаше особено по полетите, особено в малки частни самолети, но определено не искаше Фордайс да научава това.
Агентът затвори и каза:
— Могат да ни осигурят самолет чак вдругиден.
— Това е много време. По-добре да идем с кола.
— И да пропилеем цялото това време в някакъв автомобил? Освен това утре в два следобед трябва да се явя в оперативния отдел на ФБР в Албакърки.
— И какво ще правим дотогава?
Последва мълчание. Накрая Гедеон отговори сам на въпроса си.
— Нали ти споменах, че Чокър раздаде повечето от нещата си?
— Да.
— Предложи ми част от книгите си. Романи. Трилъри. Не проявих интерес и той спомена, че ще ги дари на библиотеката на някакво индианско училище. В Сан Илдефонсо, ако не се лъжа.