— Ами вие наистина сте тръгнали да търсите под вола теле! Баща ми подписва всичките си книги по този начин. Хиляди книги. Десетки хиляди.
— С малкото си име?
— Спестява му време. Това е причината да използва само малките имена на хората, на които дава автографи. Когато имаш петстотин души на опашка, всеки с няколко книги в ръка, не можеш да се подписваш с име и фамилия. Чокър е работил в Лос Аламос, нали? Така пише във вестниците.
— Точно така.
— Значи не му е било особен проблем да получи автограф от баща ми.
Гедеон усети неприятното чувство на поражението. Фордайс беше прав — това бе задънена улица, а той се беше представил като абсолютен идиот.
— Имате ли доказателство за това? — попита с най-дръзкия тон, който успя да докара.
— Питайте в книжарницата, където дава автографи, те ще го потвърдят. Подписва всичките си книги със „Саймън“ или „Саймън Б.“ и пише или „С най-приятелски чувства“, или „С най-топли пожелания“. За всеки сульо и пульо на опашката. Приятелството няма нищо общо.
— Разбирам.
— С такива идиотии ли се занимавате в това ваше разследване? — попита тя. Цялата й враждебност вече беше изчезнала и се беше сменила с насмешка и презрение. — Не трябва ли да гоните терористи с атомна бомба? Направо ми изкарвате акъла.
— Трябва да проверяваме всяка следа без изключение — отвърна Гедеон и извади снимка на Чокър. — Бихте ли ми казали дали познавате този човек?
Тя погледна снимката, присви очи и се вгледа по-внимателно. Изражението й внезапно се промени.
— Познавам го, разбира се. Идваше на всички срещи, организирани от баща ми в града. Нещо като обожател, непрекъснато му досаждаше, опитваше се да завърже разговор, та ако ще зад него да чакат още сто души. Баща ми се държеше почтено с него, защото това му е работата, а и никога не би се отнесъл грубо със свой читател. — Върна му снимката. — Но със сигурност мога да ви кажа, че баща ми не е приятел с този човек.
— Можете ли да ми кажете нещо повече за него?
Тя поклати глава.
— Не.
— За какво разговаряха?
— Не се сещам, честно. Вероятно обичайните неща. Защо не питате баща ми?
Сякаш в отговор вратата се отвори и в дневната влезе мъж.
За прочут писател Саймън Блейн беше изненадващо дребен, с бели къдрици и усмихнато личице, гладко като на малко момче, с топчест нос, червени бузи и дружелюбни весели очи. Пристъпи към дъщеря си, тя се изправи (беше по-висока от него), прегърна я и след това се обърна към Гедеон, който също стана.
— Саймън Блейн — представи се писателят, сякаш Гедеон нямаше да се сети. Беше с костюм, възголям за слабата му фигура — ръкавите се люлееха, докато се ръкуваше ентусиазирано с Гедеон. — Кой е новият ти приятел, малка магьоснице?
Гласът му бе необичайно дълбок и завладяващ и в него се долавяха следи от ливърпулски акцент, който го караше да звучи като баритонен Ринго Стар.
— Крю не ми е приятел — побърза да каже Алида и загаси цигарата. — Той е сътрудник на ФБР. Занимава се с онези ядрени терористи в Ню Йорк.
Блейн се облещи. Очите му бяха лешникови, със златни петънца — крайно необичаен цвят.
— Виж ти, виж ти. Колко интересно! — Взе картата на Гедеон, разгледа я и му я върна. — С какво мога да ви помогна?
— Бих искал да ви задам няколко въпроса, ако нямате нищо против.
— Разбира се, че нямам. Моля, седнете.
Всички седнаха. Алида заговори първа:
— Татко, убитият в Ню Йорк ядрен терорист, Рийд Чокър, е събирал твои книги. Идвал е на всичките ти срещи с читатели. Помниш ли го? — Извади нова цигара, чукна я по масата и я запали.
Блейн се намръщи.
— Не бих казал.
Гедеон му подаде снимката и Блейн я разгледа съсредоточено.
— Трябва да го помниш — каза Алида. — Онзи тип, който мъкнеше цели торби книги, идваше на всяка среща, винаги се нареждаше пръв на опашката.
Рунтавите вежди на Блейн подскочиха.
— Да, да, вярно! Мили боже, нима това е бил Рийд Чокър, терористът от Лос Аламос? — Върна снимката на Гедеон. — Мой читател!? — Не изглеждаше особено разочарован.
— За какво разговаряхте с Чокър? — попита Гедеон.
— Трудно е да се каже. Давам автографи всяка година в „Кълектед Уъркс“ в Санта Фе и често идват по четири-петстотин души. Честно казано, лицата им направо се размазват. Най-вече казват колко им харесват книгите ми, кои са любимите им герои, а понякога искат да прочета техен ръкопис или питат как могат да пробият на писателското поприще.