— И често споменават колко е жалко, че татко не е спечелил Нобелова награда за литература — обади се Алида. — В това отношение съм напълно съгласна с тях.
— О, я стига — рече Блейн и махна пренебрежително с ръка. — Имам повече награди, отколкото заслужавам.
— Чокър някога да ви е молил да прочетете нещо негово? Искал е да стане писател.
— Имам въпрос към вас — каза Алида, като го гледаше настойчиво. — Нали бяхте физик, работещ за ФБР?
— Да, но това няма отношение…
— И вие ли работите в Лос Аламос?
Гедеон бе поразен от проницателността й. Не че имаше някакво значение; не беше тайна къде работи.
— Една от причините да ме поканят в разследването — отговори предпазливо, — е, че работехме в един и същи отдел в Лос Аламос.
— Знаех си! — Тя се облегна назад, скръсти ръце и се усмихна тържествуващо.
Гедеон се обърна към Блейн и отново се опита да отклони разговора от себе си.
— Спомняте ли си Рийд Чокър някога да ви е показвал нещо свое?
Блейн се замисли, после поклати глава.
— Не, не ми е давал. А и без това имам твърд принцип да не чета опитите на други хора. Наистина, помня го единствено като страстен млад почитател. Но от известно време не съм го виждал. Май не е идвал на последните ми срещи… нали, малка магьоснице?
— Мисля, че да.
— Да ви е споменавал, че е приел исляма? — попита Гедеон.
Блейн го погледна изненадано.
— Не. Виж, това определено щях да запомня. Не, явно е говорил за обичайните неща. Единственото, което наистина помня за него, е постоянното му присъствие и това, че май винаги се нареждаше пръв на опашката.
— Татко е много мил. Готов е да остави хората да разговарят с него часове наред — обади се Алида. След пристигането на баща й лошото й настроение се беше стопило напълно.
Блейн се разсмя.
— Точно затова винаги вземам Алида с мен. Тя е тежката артилерия — движи опашката, казва ми как се пишат имената. По отношение на изписването на имена съм по-зле и от Шекспир. Да ви призная, наистина не знам какво щях да правя без нея.
— Виждали ли сте Чокър извън срещите в книжарницата?
— Никога. И той определено не е от хората, които бих пуснал в дома си.
В последното изявление Гедеон усети силен полъх на британски снобизъм, който откриваше още една страна на господин Саймън Блейн. Но не можеше да го вини — той също старателно беше избягвал да кани Чокър в апартамента си. Рийд бе от онези лепки, които човек не иска да допуска в живота си.
— Никога ли не е разговарял с вас за писане? Доколкото разбрах, вероятно е писал мемоари. Ако можем да се доберем до тях, това може да се окаже важно за разследването.
— Мемоари? — изненада се Блейн. — Откъде знаете?
— Участвал е в писателски семинар в Санта Круз на тема „Да опишеш живота си“.
— „Да опишеш живота си“ — повтори Блейн и поклати глава. — Не, никога не е споменавал за мемоари.
Гедеон се зачуди какво друго да пита. Не се сещаше. Извади визитките си, даде една на Блейн и след кратко колебание подаде втора на Алида.
— Ако се сетите за още нещо, моля да ми се обадите. С партньора ми специален агент Фордайс ще летим вдругиден за Санта Круз, но винаги можете да ме намерите на мобилния.
Блейн прибра визитката в джоба на ризата си, без да я погледне.
— Ще ви изпратя.
Чак на вратата Гедеон се сети за един последен въпрос.
— Какво в книгите ви се харесваше най-много на Чокър? Може би някакви конкретни герои или сюжети?
Блейн се намръщи.
— Де да можех да си спомня… Всъщност май веднъж спомена, че според него най-силният ми герой е абатът от „Скитник над морето от мъгла“. Това ме озадачи, защото лично аз смятам абата за най-злия герой, който съм създавал. — Замълча за момент. Може пък за човек като него тези две определения да са синоними.
20.
Фордайс влезе в бара на хотела, седна до Гедеон и попита:
— С каква отрова се наливаш?
— Маргарита. С много сол — отвърна Гедеон.
— И за мен същото — каза Фордайс на бармана, обърна се към Гедеон и се ухили широко. — Казах, че отивам да наритам задници — и го направих.
— Разказвай.