Джозефин Търнър кимна с глава. Мелчет бе убеден, че тя не изпитва никаква мъка. Бе шокирана и разтревожена, но нищо повече. Тя заговори с готовност:
— Името ѝ бе Руби Кийн, професионалното име. Истинското ѝ име бе Роузи Леги. Нейната майка бе братовчедка на моята. Познавах я още от дете, но не твърде добре, ако разбирате какво искам да кажа. Имам много братовчеди — някои се занимават с бизнес, някои играят на сцената. В общи линии Руби се учеше за танцьорка. Миналата година имаше някои добри ангажименти в пантомимата и други подобни. Не нещо от голяма класа, но в добри провинциални трупи. После я наеха за партньорка по танци в „Пале дьо Данс“ в Бриксуел — южен Лондон. Мястото не е лошо, там добре се грижат за момичетата, но в това няма много пари. — Тя направи пауза.
Полковник Мелчет кимна.
— Тук именно се появявам и аз. През последните три години работя като компаньонка по танци и бридж в хотел „Мажестик“ в Дейнмът. Добра работа, добре платена и приятна. Грижиш се за гостите на хотела — преценяваш ги още с пристигането им, разбира се — някои търсят спокойствие, докато други пък искат развлечения. Опитваш се да подбереш подходящи хора за бридж, насърчаваш по-младите да танцуват, нещо от този род. Необходими са доста такт и опит.
Мелчет отново кимна. Помисли си, че явно това момиче умее да си върши работата — имаше приятни маниери, бе симпатична и проявяваше остър ум, без да демонстрира и най-малката следа от интелектуалност.
— Освен това — продължи Джози — всяка вечер с Реймънд правим демонстрационни танци. Реймънд Стар — той е учителят по тенис и танци. За нещастие, това лято се подхлъзнах на една скала на брега на морето, когато се къпех, и си изкълчих глезена.
Мелчет бе забелязал, че тя съвсем слабо накуцва.
— Естествено, това спря танците за известно време и беше доста неловко. Не желаех да вземат някой друг на моето място. Това винаги е опасно — за миг кроткият поглед на сивите ѝ очи стана стоманен и остър; тя бе женско същество, борещо се да оцелее — за кариерата. Затова се сетих за Руби и предложих на управителя да я извикам. Щях да продължа с насърчаване на танцуващите, с бридж и така нататък, а тя щеше да се заеме с танците. Работата да си остане в семейството, нали разбирате?
Мелчет каза, че разбира.
— Те се съгласиха, аз пратих на Руби телеграма и тя дойде. За нея това беше един добър шанс. Много по-висока класа от всичко, което беше правила досега. Това стана преди около месец.
Мелчет каза:
— Разбирам. А тя имаше ли успех?
— О, да — каза Джози небрежно, — приеха я доста добре. Като танцьорка аз струвам повече от нея, но Реймънд е много способен и с неговата помощ всичко вървеше прилично. Тя е доста симпатична — стройна, невинна. Малко прекаляваше с грима и аз винаги ѝ правех забележки за това. Но нали ги знаете момичетата — тя бе само на осемнадесет години и на тази възраст всичко се пресилва. Само че не беше подходящо за хотел от висока класа, какъвто е „Мажестик“. Непрекъснато ѝ го натяквах и я карах да не се гримира толкова силно.
Мелчет попита:
— А хората харесваха ли я?
— О, да. Но, имайте предвид, тя нямаше много ухажори. Бе малко простичка. Възрастните мъже я харесваха повече от младите.
— Имаше ли си постоянен приятел?
Очите на момичето срещнаха неговите с пълно разбиране.
— Не в смисъла, който вие влагате. Или поне не знаех. Но пък, разбирате ли, тя нямаше да ми каже.
Само за миг Мелчет се запита защо не — Джози не правеше впечатление на голяма моралистка. Но той само каза:
— Бихте ли ми описала кога за последен път видяхте братовчедка си?
— Снощи. Тя и Реймънд правят два демонстративни танца — един в десет и половина, а другия — в полунощ. След първия танц забелязах, че Руби танцува с един млад мъж, гост на хотела. Аз играех бридж във фоайето. Между фоайето и залата за танци има стъклена преграда. Тогава я видях за последен път. Точно след полунощ се появи Реймънд, страшно ядосан. Руби я нямало никъде, а било време за танца. Трябва да ви призная, че направо се вбесих! Това бе една от онези глупости, които младите момичета правят и заради които ги уволняват. Качихме се заедно в стаята ѝ, но там я нямаше. Беше си сменила роклята. Тя танцуваше с дълга розова рокля, но роклята беше метната върху облегалката на един стол. Обикновено не се преобличаше, с изключение на сряда вечер — сряда е официалната вечер за танци. Нямах представа къде е отишла. Накарахме оркестъра да изсвири още един фокстрот, но все още нямаше и следа от Руби. Тогава казах на Реймънд, че аз ще изиграя танца. Избрахме нещо леко, което нямаше да натовари глезена ми, и при това съвсем късо. Въпреки всичко днес глезенът ми пак се поду. Руби все още я нямаше. Чакахме я до два часа сутринта. Страшно ѝ бях ядосана.