— Проклятие, Мелчет. Казвам ви, че никога през живота си не съм я виждал! Не съм такъв човек.
— Добре тогава. Въпреки че не бих ви упреквал. Светски човек. Все пак, щом настоявате… Въпросът обаче е какво е търсила тук? Че не е от местните хора, е ясно.
— Цялата тази работа е пълен кошмар — ядосваше се стопанинът на дома.
— Важно е да разберем, приятелю, какво е правила в библиотеката ви.
— Откъде да знам? Не съм я канил.
— Не, не. Но тя е дошла тук, въпреки всичко. Като че ли е искала да ви види. Напоследък да сте получавали някакви странни писма?
— Не съм.
Полковник Мелчет попита деликатно:
— Какво правихте снощи?
— Ходих на събрание на Асоциацията на консерваторите. Девет часа, в Мъч Бенъм.
— И кога се прибрахте?
— Тръгнах си от Мъч Бенъм малко след десет часа. По пътя ми се случи малка неприятност — трябваше да сменя гума, и си бях вкъщи в дванадесет без четвърт.
— Не сте ли влизали в библиотеката?
— Не.
— Жалко.
— Бях изморен. Веднага си легнах.
— Някой чакаше ли ви?
— Не. Винаги си взимам ключ от входната врата. Лоримър си ляга в единадесет, освен ако не му наредя нещо друго.
— Кой заключва библиотеката?
— Лоримър. Обикновено към седем и половина по това време на годината.
— Той би ли влязъл там отново вечерта?
— Не, щом мен ме няма. Беше оставил подноса с уиски и чаши в преддверието.
— Добре. А съпругата ви?
— Не знам. Тя си беше легнала и спеше дълбоко. Може снощи да е седяла в библиотеката или пък във всекидневната. Забравих да я питам.
— Е, добре, и без това скоро ще знаем всички подробности. Възможно е някой от прислугата да е замесен.
Полковник Бантри поклати глава.
— Не ми се вярва. Те са много почтени, а и са с нас вече от години.
Мелчет се съгласи.
— Наистина малко вероятно е някой от тях да е замесен. Като че ли момичето е дошло от града, може би придружено от кавалер. Макар че защо ще проникват в къщата…
Бантри го прекъсна.
— Лондон. Оттам ще е. Тук не стават подобни неща, освен…
— Да?
— Проклятие! — избухна полковник Бантри. — Базил Блейк!
— Кой е той?
— Млад човек, свързан с филмовата индустрия. Отвратителен млад грубиян. Жена ми го брани, защото са съученички с майка му, но той е от онези безполезни, млади негодници с упадъчен нрав. Заслужава ритник в задника! Живее в една вила на Лантъм Роуд — една грозна модерна постройка. Организира там партита — крясъци, шумни тълпи, и си кани момичета за уикендите.
— Момичета?
— Да, миналата седмица там имаше една от онези платинени блондинки…
Челюстта на полковника увисна.
— Платинена блондинка, а? — рече Мелчет замислено.
— Да. Вижте, Мелчет, да не би…?
Главният комисар отвърна без заобикалки:
— Това е възможност. Обяснява защо подобно момиче се намира в Сейнт Мери Мийд. Отивам да поговоря с този младеж — Блейд — Блейк… Как му беше името?
— Блейк. Базил Блейк.
— Дали ще си е у дома?
— Да видим. Какъв ден е днес? Събота. Обикновено си идва в събота сутрин.
Мелчет каза мрачно:
— Ще видя дали можем да го открием.
Вилата на Блейк, която съдържаше всички съвременни удобства под покрива на внушаваща страхопочитание сграда, беше причудлива комбинация наполовина в стил „горска хижа“, наполовина във фалшив стил „Тюдор“5. На пощенските служители и на строителя Уилям Букър тя бе известна под името „Чатсуърт“; на Базил и приятелите му — като „Старинния дом“, а на останалите обитатели на Сейнт Мери Мийд — като „Новата къща на мистър Букър“.
Намираше се на не повече от половин километър от центъра на селото в нов парцел за застрояване оттатък „Синия глиган“, закупен от предприемчивия Букър, и гледаше към един особено добре запазен селски път. Госингтън Хол се намираше на около километър и половина по същия път.
Когато се разчу, че „Новата къща на Букър“ е била купена от филмова звезда, жителите на селото проявиха жив интерес. Всички с нетърпение очакваха появата на легендарната личност и, трябва да се признае, че що се отнася до външен вид, Базил Блейк оправда всички очаквания. Но малко по малко истината излезе наяве. Базил Блейк не беше филмова звезда, не беше дори актьор. Той заемаше твърде ниско стъпало в йерархията на петнадесетината служители, занимаващи се с декорите в Лемвил студио, където се помещаваше ръководството на компанията „Бритиш Ню Ера филмс“. Момите за женене в селото загубиха интерес, а господстващата прослойка от критично настроени стари моми произнесе присъдата си над стила му на живот. Единственият, който остана доволен от идването му, бе собственикът на „Синия глиган“, защото доходите на заведението значително се увеличиха благодарение на Базил и неговите приятели.