Той се заслуша и бързо започна да записва. После отново заговори, вече с променен тон:
— Руби Кийн, на осемнадесет, професионална танцьорка, метър и шестдесет висока, стройна, платиненоруса коса, сини очи, чип нос, предполага се, че е носила бяла сатенена вечерна рокля, сребърни сандалети. Това отговаря ли? Какво? Да, няма съмнение. Веднага ще изпратя Слак.
Той окачи слушалката и развълнувано се бърна към подчинения си.
— Мисля, че е тя. Обадиха се от полицията в Гленшир. (Гленшир бе съседното графство.) От хотел „Мажестик“ в Дейнмът са съобщили за изчезнало момиче.
— Дейнмът — каза Слак. — Точно така.
Дейнмът беше голям и модерен морски курорт, разположен недалеч оттук.
— Дотам са само тридесетина километра — каза главният комисар. — Момичето било танцьорка или нещо подобно в „Мажестик“. Снощи не се появила за номера си и управата на хотела била много ядосана. Когато тази сутрин все още я нямало, някое от другите момичета се усъмнило, или пък е бил някой друг. Малко е неясно. Тръгнете веднага за Дейнмът, Слак. Там се свържете с главен инспектор Харпър и му окажете съдействие.
Инспектор Слак бе подчертано действена личност. Да се метне на някоя кола, грубо да прекъсне хората, които искат да му кажат нещо, да се намеси в нечий разговор под претекст за неотложност — това му даваше усещането, че живее.
Именно затова пристигна в Дейнмът за почти отрицателно време, отби се в полицията, проведе кратък разговор със смутения и изплашен хотелски управител, оставяйки го с успокоителните според него думи: „Първо трябва да се уверим, че това е момичето, и тогава ще вдигнем шум“. Секунди след това вече пътуваше обратно за Мъч Бенъм в компанията на най-близката роднина на Руби Кийн.
Беше се обадил предварително по телефона, така че главният комисар бе подготвен за неговото пристигане, но не и за малко безцеремонното представяне на спътничката му:
— Това е Джози, сър.
Полковник Мелчет строго изгледа подчинения си. Мислеше, че Слак се е самозабравил.
Младата жена, която току-що бе слязла от колата, се притече на помощ:
— Това е професионалното ми име — обясни тя с бляскава усмивка, разкриваща големи, равни, бели зъби. — Реймънд и Джози, така се наричаме с партньора ми и, разбира се, всички в хотела ме знаят като Джози. Истинското ми име е Джозефин Търнър.
Нагаждайки се към ситуацията, полковник Мелчет покани мис Търнър да седне, като в същото време я огледа професионално.
Тя бе симпатична млада жена, наближаваща явно тридесетте. Добрата ѝ външност се дължеше по-скоро на грижи, отколкото на природна даденост. Изглеждаше компетентна и добронравна, поведението ѝ внушаваше присъствие на здрав разум.
Едва ли някой би я определил като ослепителна красавица, но все пак тя бе доста привлекателна. Бе дискретно гримирана, облечена в тъмен, добре скроен костюм. Въпреки че изглеждаше разтревожена, полковникът прецени, че не бе особено наскърбена.
Докато сядаше, тя сподели:
— Толкова е ужасно, че човек просто не може го повярва. Наистина ли смятате, че това е Руби?
— Боя се, че именно вие ще трябва да ни помогнете за разпознаването. Опасявам се, че за вас това ще е едно неприятно изживяване.
Мис Търнър уплашено попита:
— Тя как… тя страшно ли изглежда?
— Как да ви кажа… За вас може да бъде шок.
Той ѝ предложи табакерата си и тя с благодарност прие цигара.
— Вие… вие сега ли искате да я видя?
— Най-добре е още сега, мис Търнър. Виждате ли, няма смисъл да ви задавам каквито и да е въпроси, преди да сме сигурни, нали? Колкото по-бързо, толкова по-добре.
— Съгласна съм.
Отидоха до моргата с кола.
Когато Джози излезе, бе съвсем бледа.
— Да, това е Руби — изрече тя с треперещ глас. — Горкото дете! Божичко, какъв ужас! Ще ви се намери ли малко джин?
Джин нямаше, но се намери бренди. След като отпи няколко глътки, мис Търнър се успокои. Тя бе откровена:
— Такива гледки направо те изваждат от равновесие, нали? Горката малка Руби! Какви животни са мъжете!
— Вие мислите, че убиецът е бил мъж?
Джози малко се притесни:
— Ами… не е ли мъж? Имам предвид… аз съвсем естествено си помислих…
— За някой конкретен мъж ли си мислехте?
Тя енергично поклати глава.
— Не, не! Аз нямам и най-малка представа. Естествено, Руби не би ми казала, ако…
— Ако какво?
Джози се поколеба.
— Ами… че излиза с някого.
Мелчет я изгледа внимателно. През целия обратен път до канцеларията той мълча. Щом влязоха, започна:
— А сега, мис Търнър, нужна ми е цялата информация, която можете да ми дадете.
— Да, разбира се. Откъде да започна?
— Искам да знам пълното име и адреса на момичето, връзката ѝ с вас и всичко, което знаете за нея.