— А ти, Инокентий, не сваляй очи от него — каза Нюша, запътила се към пруста, където затрополи с канчето, загребвайки вода.
— Не й се сърдете — рече мъжът. — Самотна жена, недоверчива. Много добре знам, че няма какво да се вземе от нея. Ама тя си мисли, че я дебнат.
Удалов погледна към прозореца. Там имаше саксии с цветя. Едно от тях беше отрупано с червени пъпки.
— Да, да — забеляза погледа му мъжът. — Ей заради тия нищо и никакви цветя стана цялата тая неразбория.
Бабата донесе канче вода. Докато Удалов пиеше, тя го огледа от главата до прогизналите крака и не можеше да се разбере дали остана доволна от оглеждането. В очите и все още се таеше подозрение.
— И какво те доведе при мен, драги? — запита тя Удалов. При друг случай Удалов щеше да отложи разговора за другия ден. Не беше удобно сега да иска цветето. Но часовникът показваше, че до завръщането на пришълеца оставаше малко повече от половин час. От тях петнадесет минути ще са нужни, за да се прибере в къщи.
— Минавах оттук — каза Удалов. — Видях, че свети, и реших да се отбия.
— За какво? — попита бабата.
— Е хайде, аз ще си вървя, лельо Нюша — каза едрият мъжага.
— Не, Инокентий, почакай — възрази бабата. — Не ме оставяй сама.
Мъжът въздъхна, разпери ръце, сякаш се извиняваше пред Удалов.
— Чудесни цветя имате — каза тогава Удалов.
— Пак ли? — запита бабата.
— Ами виновен ли съм, че се получава такова съвпадение?
— Може пък да си виновен.
— Жена ми страшно обича цветята — бързо заговори Удалов. Времето минаваше. Пришълецът сигурно бърза вече насам, отминавайки съзвездията и заобикаляйки потоците от метеори. — Утре тя има рожден ден. И аз реших да и купя нещо необикновено. Така или иначе шестнадесет години вече сме заедно. Ксения се казва жена ми. Ксения Удалова. Аз работя тук, в Гусляр, директор съм на строителната организация.
— Разбира се, чувал съм това име — каза мъжът. — В случай че ти потрябва, лельо Нюша, ще ти помогне със строителни материали.
— Ако е по законен начин, ще помогна — каза Удалов.
Леля Нюша поомекна.
— А етернитови плочи имате ли? — запита тя.
— И етернитови плочи — каза Удалов, макар че те бяха дефицитни.
— А цветето не го продавам — каза леля Нюша. — По-добре идете при съседката ми. Тя има чудесни мушката.
— Мушкато и ние си имаме — отвърна Удалов. — Три саксии.
— Ама ти защо мъчиш човека — каза мъжът. — Продай му цветето. Благодарен ще ти бъде.
— Много ще съм благодарен — потвърди Удалов. — Ей това червеното цвете ми продайте. Ще ви платя, колкото трябва. Като компенсация за удара с точилката по главата. Ами че това си е осакатяване. Мога да се оплача.
— Тъй си е, има право да се оплаче — каза едрият мъжага. — Сто на сто има цицина на главата.
— Имам цицина.
— Е хайде, лельо Нюша, изпълних ти поръчението. Защищавах те. — На мъжагата му се искаше по-скоро да си върви у дома.
Леля Нюша се понатъжи и каза:
— Мислех си, преди да умра, ще се порадвам на цветето. То е едно-едничко, в целия град няма да намериш такова цвете. Пък и при дъщерята се канех да замина. В Архангелск. Билетът не е евтин.
— Ще ти платя билета — каза Удалов. — Колко ти трябват?
— Сто рубли — каза старицата и чак зажумя. Чакаше да чуе какво ще отговори Удалов на такова нахалство.
— Сто рубли е недопустимо — каза той.
— Лельо Нюша, срамота — обади се съседът.
— Най-добре ще е направо оттук да ида в дежурната поликлиника — каза Удалов. — Да ми издадат медицинско, че ми е нанесен побой.
— Трийсет и пет и нито копейка по-малко — рече бабичката.
— Ох, лельо Нюша, ти си просто самоубийца.
— Няма как, ще трябва да си вървя — каза Удалов.
— Колко даваш? — запита бързо бабата.
— Давам десет рубли.
— Десет са малко. Саксията само струва десет.
— Тогава няма да взема саксията.
— Че на мен не ми трябва саксия без цвете.
— Дванайсет рубли — толкоз пари имам в себе си.
— А ще вървиш ли в поликлиниката?
— Няма да ида.
— Ами етернитови плочи ще ми намериш ли?
— Ще се помъча.
Леля Нюша въздъхна и рече:
— Вземай го и си върви по живо, по здраво.
Удалов извади парите от джоба си. Добре, че ги беше взел. Преброи ги — две петачки, една рубла и деветдесет копейки. Леля Нюша го накара да обещае, че на другия ден ще й занесе десетачето, и Удалов обгърна тежката прашна саксия.
Излязоха от къщата заедно със съседа. Той загръщаше ватенката си и вдигаше като птица босите си крака с чехлите. Изпроводи Удалов до вратичката, отвори я. От пруста се чу как бабичката щракна резето.
— Чувай — каза тромавият мъжага на сбогуване, — всичкото това за жена ти беше лъжа, нали? Защо даде дванадесет рубли за едно нищо и никакво цвете? На мен можеш да кажеш, никому нищичко няма да обадя.