— А бе какво да ти кажа — отвърна Удалов, отмествайки с глава клоните, за да не му пречат да вижда. — Все едно, няма да ми повярваш. На една планета измират крупиките. Само с това цвете могат да ги излекуват. И затуй се обърнаха към мен за помощ.
— Ахъ — каза мъжът. — Виж това вече е за вярване.
А когато Удалов се беше вече отдалечил, шляпайки през локвите, той запита:
— А какво представляват тези крупики?
— Не знам! — отговори Удалов. — Били сиви, пухкави, казват те, под храстите се гушели.
— Трябва да са питомни зайци — каза мъжът.
— Възможно е — отвърна Удалов и забърза към къщи, притискайки към гърдите си тежката саксия, защото беше хлъзгаво.
Пришълецът го очакваше пред дома му, на улицата, под дървото.
— Взе ли го — попита той, излизайки от сянката. — Благодаря огромно. Не можех да вляза у вас в къщи. Твойто жена дошла.
Удалов остави саксията с цветето на земята.
— Питахте ли вашите там кои са тези крупики? — запита той.
— Не, не успях — отвърна пришълецът. — Такъв трагедия. Надеждата е на мен и на вас.
И бързо започна да къса червените пъпки от клончетата.
— Няма ли да вземете цялата саксия?
— Не ще мога да се промъкна през пространствено-временния континиум със саксията. Няма никаква възможност.
— Ако знаех, щях да ги окъсам. А кажете, да не би крупиките да са катеричките?
— Не. Аз трябва да полети. Голямо благодаря. Знаете ли, наш планета ще издигне на вас голям паметник. Колко три боя. Аз вече направи снимки. Как вървите през дъжд и буря и държите в ръка червено цвете.
— Благодаря — каза Удалов. — Само една подробност, ако позволите. Знаете ли какво се получи: дадох всичките си пари за това цвете, а утре трябва да платя разни вноски.
— Ох, какъв позор за нашто планета! То се знае, всичките пари аз тебе давам. Съвсем забравил. Ето, вземи. Долари. Три хиляда долари.
— Да не сте се побъркали — възрази Удалов. — За какво ми са долари? Дал съм дванадесет рубли. По-точно единадесет рубли и деветдесет копейки. Може би намирате, че съм платил много за цветето, но сами разбирате — нямаше време. Иначе то не струва повече от четири рубли, и то със саксията.
— То струва сто милиона ваши рубли.
— Не ми трябват на мен повече. Стигат ми дори седем-осем рубли — каза Удалов.
— Вземи долари — препираше пришълецът. — Друга пари у мене няма. След три години пак ще бъде удобен положение на планетата и аз ще дойде и ще дава тебе рубли. А сега вземи долар.
Удалов се готвеше да възрази, но пришълецът му пъхна в ръката пачка шумолящи банкноти и извика:
— Благодаря! Снимка на паметник ще донесе при следващо идване!
И изчезна.
Удалов въздъхна и тръгна към къщи.
Ксения не си беше легнала, чакаше го. Посрещна го с упреци и не му позволяваше да се съблече, настояваше да си признае с кого е бил на среща.
— Не съм бил на никаква среща — каза Удалов, а същевременно си мислеше: „А може би крупиките да са слонове или леопарди? Нали не се знае под какво дърво се гуши този сивичък и с ушенца? Може да е под баобаб?“
— Изляза ли от къщи — продължаваше да се ядосва Ксения, — и ти веднага изчезваш.
— Не се ядосвай — отговори Удалов, като не преставаше да мисли за крупиките.
— А какво е това в ръцете ти? — запита Ксения, втренчила очи в пачката долари.
— Ами нищо, долари — отвърна той и подаде доларите на жена си.
— Ох, какво ни сполетя — каза Ксения и заплака.